Спечелете Безсмъртни - "Вечна"

Така конкурса приключи , а ние взехме нашето решени , кой да са победителите избора беше наистина труден , но накрая взехме решение и така
Ще ги напиша по никове , аз знам кой са
Победители в този конкурс са :

1во място : Mary-Kate Olsen
2ро място : Lily Sawyer
3то място : Nereya




Честито на победителите , а останалите не се отчаивайте , др месец отново ще има конкурс , може пък там вие да сте победителите



П,п. А ето и творбите на Победителите


Mary-Kate Olsen

Родена съм в Амалфи през 1922, малко градче близо до Неапол. Град на
мечтите, където планините биваха погълнати от морето, а къщите бяха
построени на самия им край. Истински рай на Земята. Семейството ми беше
нормално. Мисля, че това го описва най – добре. Баща ми беше местния
свещеник, а майки ми работеше като учителка по история. От тях наследих
любознателността си и желанието за живот. Баща ми винаги казваше, че
животът е дар и той трябва да се изживее пълноценно, а само божията
воля е тази, която решава докога ще продължи този дар.
„Живей и бъди щастлива, за да зарадваш ангелите на небето.” – казваше често, докато още бях малко момиче.
Майка ми от друга страна, допринесе за вечната ми любознателност и интереса към съвременното и античното.
Не знаех, че бях прокълната да изпитам и друга такава.
Когато бях малка, обожавах да се ровя из пясъка. Нямаше по – любима
игра за мен от тази. Представях си, че съм пират, който заравя
съкровището си и скривах малки блестящи камъчета. След известно време,
във фантазиите, се превърнах в археолог, който открива заровено
съкровище.

Точно тази игра определи животът ми по – нататък. Заминах да уча
старогръцки и антична култура в Рим. Там се запонах с *Ивон
(французойка, с която бързо се сприятелих). Какво мога да кажа за Ивон?
Купонджийка от класа...ако някога се случи да я предружавате, ще
разберете за какво говоря. Беше запозната с всяко тайно кътче на града
и ако я оставиш ще те замъкне и на края на света, увлечена по
последната си идея.
Казват, че противоположностите се привличат. Е, това е на лице! На мен
ми дай някоя интересна легенда или учебник по история и може спокойно
да ме оставиш, без да се претисняваш, че ще скучая. Но това не спираше
Ивон... Точно нейните купони, ме срещнаха с Клаус.

В един малък бар близо до университета, който беше последното откритие
на Ивон, аз останах очарована от мистериозния, красив и загадъчен мъж
седнал в дъното на упушеното помещение.
Но това не беше всичко в него. Впоследствие открих удивителните му
познания по история и античност, подкрепени с факти, за които дори не
бях подозирала – а се считах за експерт в тази област. Увлечена в
новооткритите си чувства, неусетно мина месец от познанството ни.
Еуфорията вероятно щеше да продължи, ако случайното ми прилошаване ,не
ме испрати в лекарския кабинет.

След редица изследвания, диагнозата направо ме потресе – Не повече от
два месеца живот и то точно в момента, когато се чувствах най щастлива.
Първоначалния шок, беше неуписуем, но реших да исползвам максимално
пълноценно и малкото време което ми остава. Можех ли да бъда недоволна?
Видях Рим, познах любовта и бях подготвена, че когато господ реши, ще
ме вземе при себе си.
Щом Той беше решил така , значи имаше някакъв смисъл това да се случи. Приех съдбата си без да съжалявам за нищо.
Клаус обаче, не беше на това мнение.

От момента в който му казах, нещо в него сякаш се промени. Златистите
му очи станаха замислени, сякаш обмисляше нещо с изключително значение.
Усещах, че се отдалечава от мен и дори очаквах всеки момент да сложи
край на връзката ни, но това така и не се случи. Не можех да го
задължа, след като съм обречена, да сподели моето страдание, но не
можех и да го изгоня. Привързаността и нуждата към него в тези последни
дни, ме правеше леко, егоистично настроена, а той изглежда нямаше нищо
против, да ме изпрати до края на житейския ми път. И ето,... по
негласно споразомение, никой от двама ни, не споменаваше приближаващия
край. Не правихме планове, забавлявахме се и живеехме основно за мига.
Предположих, че това е неговия начин да се сбогува.
Когато признаците на болестта се проявиха и аз вече бях основно в
леглото, стана така, че вместо той да ме успокоява, го правех аз.

Отпусната върху меката постеля стисках неговата ръка въпреки, че клепачите ми натежаваха.
И тогава усетих болката. Изгаряща и неописуемо жестока, тя сякаш режеше
всяка частица от тялото ми. Мислех, че това е края, но тя не стихваше,
а когато отворих очи отново това не бяха моите очи, не бяха моите
сетива. Клаус седеше до леглото ми, отново стиснал ръката ми в своята.
Не знаех колко време беше продължила агонията - за мен цяла вечност, но
реално ? Той поднесе към устните ми чаша с топла течност, принуждавайки
ме да пия. Гъста и сладка, тя се вля в организма ми, потушавайки и
последните пламъци на изгарящия ме огън. Кръв. Той ме подкрешяше с
кръв. Когато го осъзнах изпаднах в нещо като транс. Минаха седмици,
през които той продължаваше да се грижи за мен по този начин, носейки
ми банки кръв, но аз не помръдвах. Не исках да помръдвам, не исках и да
осъзная случилото се. Нямаше как да не го обвинявам за и глевът в мен
растеше с всеки изминал ден , с всяка изминала нощ, през която не можех
да затворя очи и да заспя.

Един ден той се прибра и положи една червена роза до леглото ми. Това
ме вдигна от унеса. Червеният цвят на цветето, който ярко крещеше в
какво съм се превърнала.
- Но аз не исках! – изкрещях в лицето му и захвърлих цветето в другия
край на стаята. Малките му листенца се разпиляха при удара със стената.
- Изи, чуй! – Клаус обви лицето ми с ръце и ме погледна. Очите му се
бяха променили. Погледът му беше друг, по – дълбок и мрачен, червен, но
не исках да обръщам внимание на това сега.
- Ти , ти ... – заекнах от яд. – Ти нямаше право да взимаш това решение
вместо мен.-замълчах отново - Не разбираш ли, намеси в Божието решение.
За какъв се мислиш ? За него ли ?

Отскубнах се от ръцето му и избягах навън. Нощта бе по- ярка откогато и
да било. Истинска, жива и дишаща, напомняща ми отново за придобитите
сетива. Да, дишаща и толкова апетитна. Ароматна дори бих казала.
Можех да усетя всяко дребно движение на минувачите покрай мен. Завъртях
се бясно, като в дяволска въртележка. Звукът на кръвта, бликаща в
топлите им тела, така ме изкушаваше, че ме докара почти до лудост.
Очите ми се замъглиха от представата, как забивам зъбите си точно в
меката кожа на вратовете им – един след друг. Исках да ги опитам...,
не...нещо повече...исках да задоволя празнотата.
Устата ми бе изгорена и изсушена. Свежият прилив на отрова не направи
нищо, за да прогони това усещане. Стомахът ми се сви от глад, което
беше ехото от жаждата. Мускулите ми се стегнаха.
Тялото ми се сви на паважа и аз спрях да дишам. Опитвах се да се
въздържам, но това не значеше, че няма да се проваля след секунди...

Затворих очи с надеждата за облекчение, но това не бяха човешките ми
сетива. Дори и след като изключих обонянието, оставаше слуха, а
туптенето на малките крехки сърца, беше повече отколкото можех да
понеса в този момент.
Боже защо ме наказа с тази пареща болка? Не ! Клаус защо ми го причини ?
Изведнъж ме връхлетя образът на някакво куче, от чийто врат пиех. Опрях
ръката на хълбока си и видях дясно от мен спасителната уличка. След миг
вече бях опряла гръб на стената, потушила огъня. Клаус, ще ти го върна!
И той вече беше тук или не точно , но щеше да бъде.
Свих се на кълбо, забила нокти в тухлите, притаила дъх и несмееща да
мръдна, за да не върна аромата на кръвта и на страстното желание да
убивам.
- Изи тук ли си ? – каза той тихо.
- Знаеш, че е така. Подушваш ме както и аз те подушвам . .
- Изи, не можех да приема, че ти ще спреш да съществуваш. Разбираш ли
ме ? – той приклекана до мен и се опита да разтресе тялото ми.
- Ти ми взе душата! – стиснах зъби.
Той трябваше да ме отведе в малкия ми апартамент...трябваше да го
направи, защото тук аз бях опасна...бях чудовище, което всеки момент
може да изгуби и малкото контрол който претежава.

В момента, в който прекрачих прага, се заключих в банята. „Аз исках да
убия” Затърках яростно ръцете си със сапун под течащата вода,
несопособна да отклоня поглед от кръвта, която измивах и после от
спомена за нея. Колко само я исках.
Седях така с часове на пода на банята , загледана в течашата вода и в отражението на лицето на един бъдещ убиец.
И тогава го видях как си тръгва и затваря вратата след себе си . „Така
да бъде” - помислих си и изчаках да чуя познатия звук на хлопване и
превъртане на ключа.