Спечелете Училище за Вампири " Изпепелена"

Дома на Нощта в България


Усещах как дланите ми се потят, когато самолетът бавно започна да се спуска надолу. Бяхме стигнали. А дори не ми казваха къде.
Едно странно усещане, че нещо не е наред, започна да се формира в гърлото ми. Но тук трябваше да съм в безопасност. Тук всички трябваше да сме в безопасност. Нали?
Погледнах към Стиви Рей, която още спеше на седалката до мен. Как можеше да е толкова спокойна? Всъщност всички явно се чувстваха доста добре покрай пътуването. Изглеждаха развълнувани и явно с нетърпение очакваха да слезем от самолета. Само ако можех да остана още малко в него! Може би се държах детински, знаех, че се държа детински, но да оставя толкова неща зад себе си и просто да започна отначало, нима бях способна да направя това след всичко, което се случи? Е, преподавателите очакваха да го направя, приятели ми очакваха да го направя, дори Старк очакваше да го направя, но аз просто не можех!
Не и след смъртта на Хийт.
Ако някой просто ми обяснеше защо е по-безопасно тук отколкото в Тулса, може би щях да се съглася. Но какъв смисъл имаше? И без това никой не ме питаше.
Самолетът кацна. Официално лудницата можеше да започне.
Събудих бързо Стиви Рей, като помолих близначките и Деймиън да ни изчакат – нямах намерение да се деля от приятелите си на напълно непознато място, все пак. Когато минахме през портала на летището, започнах да се разглеждам като малко дете, което за първи път влиза в хипермаркет. За мой късмет всичко, което беше написано на някакъв странен език, беше преведено и на английски. Е, поне сега можех да кажа къде сме-в България.
Може и да не можех да го намеря на картата, но все пак се чувствах някак по-спокойна да имам някакъв ориентир. България… и това беше начало.
- Я. Гледай. Ти! – чух гласът на Шоуни до себе си.
Тя се беше вторачила (да не кажа, че направо си зяпаше) в една много млада и страшно красива жена, която държеше табела с нашите имена, прилежно изписани на нея.
Винаги сме знаели, че вампирите са красиви, но нещо специално в тази жена беше по-различно. Тя носеше черна, доста строга пола, изработена от фина коприна, пастелено розов потник с дълбоко деколте на флорални орнаменти и толкова високи токчета, че вероятно й призляваше всеки път, когато погледнеше надолу. Косата й беше дълга, катраненочерна и пусната свободно да пада върху изящно оформените й рамене. Кожата й не бе болезнено бяла, както ми се стори от по-далеч. Е, да, светла беше, но по бузите й избиваше лека руменина, която озаряваше лицето й и подчертаваше великолепната й усмивка. Но погледът ми автоматично се спря на очите. Толкова изпълнени с живот очи не бях виждала на лицето на никой друг вампир. Изумрудено зелени. С гъсти черни мигли и изписани тънки вежди. Толкова живи!
И тогава забелязах какво липсва. Нямаше никакви татуировки. Нямаше дори полумесец на челото си. Просто бледата й кожа на места беше закрита от някой и друг заблуден кичур. Но нали възрастните вампири не прикриват белезите си? Нали хората са достатъчно толерантни поне към тях?
Беше ли възможно тази красива дама пред мен да е просто човек?
Тя се усмихна още по-широко отпреди, когато я приближихме.
- Вие трябва да сте Зои, Стиви Рей, Шоуни, Ерин и Деймиън, нали така? – всички едновременно кимнахме. – О, толкова се раздвам, че вече сте тук! Чакаме ви от толкова време! Името ми е Мариана и аз ще ви заведа до новото ви училище.
Нямаше как да не се подразня, задето ни говореше като на малки деца, но ситуацията наистина стана доста абсурдна, когато Мариана приклекна леко и ни намигна с едно око.
Понечих да направя вампирския поздрав с юмрук пред сърцето, но тя само ме изгледа изненадано. Сякаш за първи път през живота си виждаше този знак на уважение (ако изобщо знаеше какво означава).
Пред летището ни чакаше голям, луксозен и съвсем очевидно, супер скъп джип, в който ние петимата и Мариана се побрахме без никакъв проблем. Колата потегли бавно, но в момента, в който излязохме от града ускори до 120-130 километра в час. За къде бързахме толкова? В Тулса никой не караше така.
През цялото време зяпах през прозореца. Чувах как другите разговарят и си подмятаха разни шеги, но дома наистина ми липсваше. Може би бях единствената, която действително не иска да бъде на тази „екскурзия”. Знаех, че вероятно по-подходящ момент да поразпитам Мариана за случващото се и за толкова належащите причини ние да бъдем тук, едва ли щеше да се отвори, но фактът, че все още не виждах никакви белези по лицето й, ме спираше. Ами ако тя беше просто човек? И не знаеше нищо повече от мен? А може би дори по-малко? Нямаше как да рискувам.
Броях градовете, през които минавахме, но тъй като селцата бяха доста повече, бързо се отказах. Бяхме пътували около час и половина, когато започнахме да навлизаме в някаква планинска местност.
- Къде сме? – улових се, че питам.
- Тази планина се нарича Родопи. Дома на нощта се намира в една от най-високите й части, така че ще пътуваме още няколко часа – отговори ми Мариана.
Тя започна да разказва нещо за географията на планината и за историческите събития, случили се тук. Аз не я слушах. Понаострих слух, чак когато спомена думата „вампири”, но тя бързо се отплесна от темата и точно толкова бързо аз изгубих интерес.
Вече се смрачаваше, когато джипът спря. Странно как не бях забелязала, че пътят свършва пред огромна дървена порта. Но се виждаше само това – една наистина голяма порта. Без стени – само порта, която със страховито изкърцване се отвори.
- Добре дошли в Дома на нощта, България! – обяви с тържествуващ глас Марияна.
Когато слязохме от колата, с едно бързо движение на ръката тя премахна слоя фон дьо тен, който прикриваше татуировките й. Думите застинаха в гърлото ми. Досега бях виждала много вампири, но никой, ама наистина никой от тях е нямал такива татуировки!
Върху светлата й кожа блестяха златисти преплетени цветя, обрамчващи лявата страна на лицето и спускащи се надолу по прелестната й шия. Татуировките й бяха златисти! И те улавяха оскъдната светлина наоколо (не е истина колко гъста беше мъглата) и я отразяваха, създавайки илюзията, че наистина блестят!
Предполагам, че съм се била вторачила в нея, защото Стиви Рей ме сръчка леко между ребрата и прошепна:
- Не зяпай.
- Какво е това място? – попитах веднага, щом си възвърнах способността да говоря.
Влязохме в огромен вътрешен двор, заобиколен с каменни сгради, който спокойно би могъл да се обърка с манастир. Малкото стени, които можеха да се различат измежду постройките, изглеждаха дебели, здрави и абсолютно непроницаеми. Имаше нещо много странно в това училище. Беше прекалено мрачно. Прекалено тихо.
А и фактът, че никъде не се виждаха никакви ученици, беше доста... притеснителен.
Марияна ни поздрави с вампирския поздрав чак когато се увери, че портите са напълно затворени и никой отвън не ни вижда.
- О, Зоуи, - заговори с нежен глас тя и постави топлата си ръка на рамото ми, - това е последният Дом на нощта на Балканите.
- Последният? – попитах някак наивно аз. – Не трябва ли да има поне един във всеки окръг или нещо такова?
- О, миличка, огледай се. Това прилича ли ти на Дома на нощта, от който идваш? Не виждаш ли как се крием като страхливи зайци? Не мисли, че това е наш избор, Зоуи. Тук хората не знаят за нас, не знаят, че съществуваме. Е, няколко са го знаели, но тогава... – тя замлъкна и лицето й се изкриви в измъчена гримаса – е, това беше преди много време, но все пак трябва да сме по-дискретни – тя ми се усмихна окуражително.
- А, защо ние сме тук?
- Всички ученици тук са специални, Зоуи. Извънредно силни. Невероятно надарени.
- Но аз вече... – заекнах с треперещ глас, но тя притисна дългия си показалец към устните ми в знак да замълча.
- Всички тук са имали специални дарби. Всеки е имал връзка с някой от елементите или, в твоя случай, с всичките пет. И всички тук изведнъж са загубили всичко. Всеки тук е бил специален и всички едновременно сте станали отново... нормални.
Не можех да повярвам, че чувам тези думи. Значи не беше само с мен? Всички те ли бяха пострадали заради Калона?
- А, как вие ще ни помогнете? – попита плахо Деймиън.
- Най-напред трябва да разберем каква е причината за тази метаморфоза – гласът на Мариана се промени в строго-делови, когато се обърна към Деймиън.
- Аз знам – прошепнах едва, - Калона.