Герои на шестокурсниците

Име: Брандън Редуин
Години: 17
История:
Животът на Брандън не можеше да зеслужи определението „лек”.Милиони, макар и метафорични, възелчета даваха своето отражение и накрая тяхната съвкупност представляваше:постоянно местене и ужасяващо детство.
Кое дете не заслужава майчина обич?Дори най-непослушните се нуждаеха от онова същество, станало причина те да съществуват.Защото именно майките пробуждаха доброто.
Ала Брандън Редуин се бе научил да живее само с един антисоциялен тип, наричащ се баща/спорно наистина/ и по-малка сестра.Тя нямаше вина, че онази сбръчкана старица , наричаща се съдба, бе посочила с кокалестия си пръст и я бе пъхнала в една категория ,която никой не заслужаваше.За това Брандън направ всичко, за да бъде Нимерия щастлива.Отгледа я докато баща им ..работеше.
Рботеше бе един глагол, който при никакви обстоятелства не би могъл да даде пълно и точно определение на дейността , с която се занимаваше Редуин Старши.Милионите ножове в гаража подсказваха, че дейността му не е съвсем законна.Чувството се подсилваше и от факта,че за няколко години Брандън и сестра му бяха сменили поне дванадесеттина имена и места, носещи определението дом.
Убийците на вампири не бяха подчтени хора.Брандън вярваше в това.И ненавиждаше баща си, задето отнема нечий живот.През цялото време се опитваше да втълпи на баща си малко морал.Но това се оказа трудна, дори невъзможна задача.Защото старецът си знаеше своето.
Поредното пренасяне.Този път къщата бе по-ужасна и от предишната.Дъските на пода скърцаха зловещо, крушките примигваха , а ужасяващите лимоненожълти плочки си бяха направо кошмар.Ала Брандън свикна.Бе принуден заради Нимерия.Тя се нуждаше от някой силен, който да я подкрепя и Брандън правеше точно това.Стискаше зъби и поемаше задълженията, преписващи се на майките и бащите в обикновените семейства.
Бе денят на рождения и ден.Минути преди да се събуди, той осъзна, че е забравил да прибере подаракът и от пощата.Бе взел сакото си и бе изхвърчал.Ала тогава го спря качулатия.Посочи го с пръст и Брандън усети, че животът му току-що бе поел по нов път.
Забравил за какво е излязал, той се върна вкъщи и тогава бе принуден да се изправи лице в лице с баща си.Да си белязан, а баща ти да е убиец на вампири, може да има само един единствен изход.
Сребристият нож проблясна на леката светлина.
Видя с периферното си зрение Нимерия.Тя отчаяно се молеше на баща им, ала той сякаш бе оглушал.После дойде болката.Брандън бе наръган, ала за щастие неточно.
Минаха часове, а момчето продължаваше да се взира напрегнато в тавана.Откри, че лимоненожълтите плочки не са толкова ужасни.И тогава успя да се изправи.Направи несигурна крачка, после още една и накрая стигна до Дома на нощта. Успя да се справи и заживя там.Далеч от баща си и далеч от стария си живот,който така мразеше.
Често си спомняше за Нимерия.Бе отраснала пред очите му , а сета кой знае какво правеше.С баща като Редуин старши, не се съмняваше, че не и леко.Ала не можеше да и каже, че е жив.Поне не още...
Характер:
“Невъзможно е само , ако не вярваш”
На тези простички думи бе изграден живота на Брандън Редуин.Макар още от малък да бе различен от всички, той вярваше , че нещата могат да се оправят и че едни ден ще може с гордост да заяви,че не е различен.
Като дете Брандън бе определян като палав.С право.Защото това малко торнадо се завихряше дори в най-безветрената ситуация.
Ала годините минаха и буйният му нрав стихна, даващ път на по-зрялото мислене.
Липсата на майка имаше голиме последици върху момчето.Затваряше тревогите вътре в себе си.Отначало трудно, после свикна.
Осъзна, че животът му можеше да бъде и по-лош и това му даде една вътрешна освободеност.Накара усмивката на лицето му да остане там и да не помръдва колкото и безнадеждна да е ситуацията.Оптимизмът го направи по-силен психически.
Гняв...
В редките случаи , в които изпитваше подобни чувства, те бяха просто мимулетни.Отмиванаваха бързо , както и всъщност идват.Смяташе, че животът е твърде кратък , за да се пропилява с излишни негативни думи.Е, има и дни, м които обича да се впуска в трестави караници.Но те са рядкост...
Също както и дните, в които му е скучно.Брандън се ще намери нещо, с което за оплътни времето си...е, може и да не е много законно , но все пак..
Лъжи и лицемерие.Едва ли има някой , който да харесва тези братовчеди по майчина линия.Те рушат връзки и съсипват плановеБрандън не правеше идключение и също смяташе, че те трябва да бъдат забранени със закон.
Мразеше да плънира, защото винаги се проваляше в това начинание.Предпочиташе да се оставя на прозивола на съдбата.
Не обичаше и да го съжаляват.Искаше хората да го възприемат като равен и да не съдят за него по корицата.
Външен вид:
Бледа кожа, златиста коса и зелени очи.Това бяха нещата, които се набиваха най-силно на очи във външния вид на Брандън.Те двамата с Нимерия никак не си приличаха.Той израстна висок, а на лицето му винаги грееше широка усмивка.Косата му често заставаше в странна позиция, а той не си правеше труда да я приведе в нормален вид.Обичаше я рошава.Често я стрижеше къса и така си спестяваше по-нататъчни грижи...
Талисман:-
Снимка:

Одобрен

Малко се поуволякох с историята, за което съжалявам...
________________

Име: В момена се подвизаваше под името Ейдриън Уолфшадоу. Но доколко това бе истинското му, можем само да гадаем.


Години:19

Дарби: Телекинеза /мести предмети с мисълта си/; Когато се докосне до нещо, вижда историята му; Контрол над ума /може да деформима спомените и чуждите представи за бъдещето, да внушава различни неща и т.н/

История: Всеки човек спокойно и без никакви угризения на съвестта може да бъде наречен луд. От кротката, тихо бърбореща под носа си бабичка, до малкото, отново отказващо да изяде поредната лъжица супа, непослушно дете. Чудите се защо досега не сте забелязали подобно нещо? Много просто... Признаците на лудостта рядко изплуват на повърнохтта – предпочитат да се крият зад неща, доста по-лицеприятни от тях самите. Тихо и кротко, тези малки вредители просто се спотайват в дълбините на съзнанията ни, превръщайки ни в едни обикновени дървени кукли на конци. Точно като онези, на които мъничките дечица се наслаждават в театъра.
Има различни видове лудост, ще си кажете вие, от мъничката, която човек с малко повече въображение може да определи дори като полезна, до онази, за която малцина се осмеляват да говорят... Но тук ще сгрешите. Скрита дълбоко в нас, тя е една и съща за всички. Големият въпрос е коя част от нея ще изберем да ни управлява?
При Ейдриън Уолфшадоу, разбира се, тази простичка истина бе приела съвсем различни, чудновати и изкривени форми. Не, все още не е време да се плашите – дълги години ще минат докато тя приеме чудовищните очертания на някоя от неприветливите съсухрени лелички с прекалено дълги пръсти; извити нокти и кривнали нагоре носове, които може би в момента се въртят във фантазиите ви. За него всичко казано до сега просто не важеше... Как така нещо, напълно еднакво за всички останали, ще се променя при един случаен човек? Е, това бе въпрос, чийто отговор все още не се бе появил на хоризонта. Вероятно той не бе просто случаен човек... А вероятно бе самата лудост...
Може би, проследяването на живота му от началото, когато той бил още дребно пеленаче, увито в прокъсан и дрипав сив юрган, до сега, когато съвсем безцеремонно се подвизаваше по улиците, облечен в скъп краден костюм, ще помогне за изясняването на някои неща...
Началото на неговото съществуване безпорно се простираше някъде далееч, далеч в миналото. Ейдриън бе повече от убеден, че обстоятелствата, при които е имал късмета да се пръкне на широкия бял свят, са достойни за началото на една интресна приказка... Ако имаше възможността, предполагам, сам щеше да я напише. Но тук, на това странно място, се появяваше един малък проблем. Островърхата му зелена шапчица, с която всеки един уважаващ себе си проблем никога не се разделяше, внимателно се подаваше изпод масата и игривият поглед на малкия дразнител изксачаше отгоре. „Не знаеш, не знаееш”, оповестяваше пискливото му тъничко гласче. И за съжаление бе право. Нашият герой не знаеше почти нищо за тази част от миналото си, която нямаше щастието да помни. Нямаше представа как, къде и защо се е родил, нито кои са хората, имали късмета да се нарекат негови родители макар и за кратко. И въпреки упоритото си всекидневно разпитване и неспирното търсене, в което бе прекарал първите няколко години от живота си, той все още не бе успял да разбере при какви обстоятелства се бе озовал в сиропиталище „Мрачната утрин”. (Доста странно име за дом за деца, нали?) Но затова пък кристалноясният спомен за суровия глас на вечно оплакващата се учителка упорито отказваше да напусне главата му. „Има нещо различно в това момче...”, разтревожено се мърмореше тя на приятелките си. И наистина, той винаги бе бил различен от „другарчетата си”. Докато останалите тригодишни мъничета здраво бяха стискали краищата на роклите на надзирателките си, криейки се зад тях, Ейдриън бе стоял настрани. А дълбокият, пронизващ поглед на тъмносините му очи бе разкъсвал въздуха. Такъв бе той като малък – странен. А и като голям, но докато стигнем до там ще мине мноого, много време.
Нашият герой никак не бе бил сред хорските любимци, особено в сиропиталището. Учителките се страхували дори да го наглеждат, очаквайки всеки момент да бъдат сполетяни от някакъв не особено благоприятен номер. Всъщност номер бе било изключително неподходящо определение за нещата, които Ейдриън бе правел с надзирателките си, а и с останалите деца. Какво толкова може да е вършил, ще се запитате. Та той е бил само дете. Само дете наистина... Само дете, което бе използвало въздействащия си пронизващ поглед, за да подчинява „приятелчета си” на своята воля, карайки ги да вършат всичко, което поиска. Вярно, задачите, които им бе„поставял” не бяха били кой знае колко страшни, но начинът, по който го бе правил можеше да смрази кръвта и на най-хладнокръвния човек и да стане причина на челото му да избият мънички солени капчици пот. Но това не бе всичко... Неговият необичаен домашен любиец, змията Айлийн, било „нещото”, което всявало най-голям страх в уплашените души на останалите. Бе я намерил в един мъглив следобед, когато, макар и само на пет, бе направил първия си опит да избяга от сиропиталището. Както може би се досещате, не бе успял. Защо учителката, която го мразела най-много от всички, бе излязла навън по време на яростната буря, рискувайки живота си, само и само да го намери, бе загадка, до чието решение още не бе успял да достигне... Е, макар и плашещ, мрачен и тайнствен, макар и вероятно не с всичкия си, Ейдриън Уолфшадоу не бе имал никакво намерение да наранява „другарите си” . Същото важеше и за Айлийн, която сякаш винаги предусещаше намерението на господаря си. За огромно съжаление на всички останали, и за радост на нашия герой, те не бяха наясно с тази подробност...
Но нека оставим черните му дни в „Мрачната утрин”, преди у вас да са започнали да се зараждат подозрителни и не много добри чувства към Ейдриън. Само година и половина след споменатите събития, той бе направил своя втори опит. Но за разлика от миналия път, бе имал доста повече време да обмисли намеренията си и бягството му не бе завършило с жалък неуспех.
И така, почти седемгодишният тогава Ейриън се бе оказал сам самичък на улицата – лице в лице с мрачната и навъсена физиономия на живота, който го очаквал от сега нататък. Но... В такива ключови моменти винаги се появя едно дребничко „но” , готово да опропасти всички грижливо обмислени планове. (Нищо че нашият герой нямаше такива) И така но... едва усетил различния вкус на новата си свобода, от железните окови на едната клетка, той бе попаднал в тези на следващата. За добро или за лошо? Поредният въпрос, все още обикалящ широкия неприветлив свят в търсене на отговора си. Само дни след бягството му, състрадателна стара жена на име Изабел бе съжалила бедното дете, живеещо под мостовете и съвсем скоро то се бе озовало в дома й, а безбройните котки, които тя гледаше, бяха станали негови сестри... и братя.
Нашият все още малък и мрачен Ейдриън бе тръгнал на училище... не по своя воля, разбира се. Както може би вече сте успели да се досетите, дните му в новото училище също не са приказка, която малките послушни дечица биха слушали с удоволствие. Но тъй като все още продължавам да се надявам, че вие сте далеч от това определение, аз все пак ще я разкажа... макар и с доста по-малко думи, отколкото ми се иска.
Успоредно с прекалено дългите и мъчителни часове по английски, френски и математика, на които малкото момче бе задължено да присъства, неочаквано здравата му нервна система била подложена на още едно изпитание. Още преди да свикне с тъмните и тесни коридори на училището без име; с прогнилите и заплашващи всеки момент да се счупят чинове, той се бе оказал записан на уроци по китара. Може да предположите каква омраза към този прекалено силно дрънчащ инструмент, чиито струни упорито отказвали да му се подчинят, изпитвал нашият Ейдриън. Да, ако имало нещо, което той ненавиждал повече от мазния глас на училищната директорка, постоянно сновяща без причина по вече споменатите коридори, то това било китарата, която трябвало да нарича своя следващите... доста години.
Колкото и да не ми се иска, ще се наложи да спестим подробното описание на тези така наречени “уроци”. Искрено се съмнявам, че знанието за начина, по който той се бе отнасял към бедната Маргарет, толкова усилено опитваща се да го научи на нещо повече от другите деца, би ви помогнал в изграждането на симпатии към момчето.
Поради тази причина може би е време да споменем нещо, което поне би се заело с трудната задача да наклони везните в негова полза. [i]Нещо, което, предполагам, все още не е успяло да ви събуди посред нощ и лисвайки една ледена чаша вода върху лицето ви да ви извести за скромната си поява. Това нещо бяха чисто и просто... оценките на Ейдриън. И макар този факт да изглежда по-нелогичен от съществуването на огромна трикрака жаба на лилави точици, те бяха завидно и очудващо добри. /С риск да се отклоним от темта – трикраката жаба бе от съществата, често посещаващи сънищата на нашия герой./ Да, почти нямаше контролно, на което той да бе изкарал нещо по-различно от най-добрата оценка в класа. Години по-късно Изабел бе казала, че никога не го бе виждала залегнал над оръфаните учебници... Дали бе излъгала, или пък просто Ейдриън за пореден път доказваше странностите си? За пореден път заявяваше, че е различен от връстниците си? Не се знаеше... Е, така или иначе, резултатите, ясно и красноречиво изписани в дребничката тетрадчица, която той наричаше свой бележник, бяха налице. Защо тогава сбръчканите лелички, наричащи себе си учителките по важни за образованието на децата предмети, продължаваха да изпитват към него единствено и само онова толкова често срещано чувство, носещо името неприязън? Вероятно това е един от въпросите, въртящи се в съзнанието ви в този момент... Не се плашете, неговият отгвор е доста по-наблизо. Ето го там, свил се на кълбо в ъгъла. Виждате ли го? Даа, точно така, Айлийн. Тя продължавала да стои плътно до госпадаря си, превърнала се в негов верен и постоянен спътник... както пред камината, в уютната широка трапезария, така и по враждебните, мрачни училици. И накрая, както там, така и в неприветливата класна стая. А реакциите, които предизвиквала на последното място никак не се отразявали благоприятно върху репутацията, която Изабел така старателно се опитвала да изгради на Ейдриън. Съучениците му, явно лишени от въображение, далеч не намирали за интересн факта, че след краката на момчето, бавно и величествено криволичел огромният му „домашен любимец”, а раздвоеното му езице тихичко съскало по посока на директорския кабинет. Да, такива са децата в днешно време... неспособни да живеят в един малко по-различен свят. Свят, отскубнал се от тежките железни вериги на задръжките и предрасъдъците, отвеждащ на едно съвсем различно място... Но нека не позволяваме на мисли като тези да отвличат вниманието ни от историята.
В училище животът на малкия Ейд бил обречен на монотонност и досадни повтарящи се преживявания, на върволици от редуващи се добри оценки и ядосани смъмряния...
В традиционните напълно еднакви по структура и сюжет приказки, героите имат право само на едно единствено животоспасяващо „но”. Ала тъй като нашето първо такова не успя да нанесе кой знае колко големи промени в съдбата на нашия герой, ние просто ще се престорим, че нищо сериозно не се е случило, и затваряйки очи, ще преминем към следващото.
Но... гласеше то... но той нямаше никакво намерение да оставя сегашният развой на събитията да попречи на великата съдба, която бе повече от сигурен, че го очаква.
Е, кой знае, за странните му представи великото бъдеще може би бе изразено в безкрайните пътувания с цирковата трупа и спектаклите пред стотиците опулили очи зрители... Да, точно така, следващата стъпка в живота му бе да постъпи в цирка. Глупости, ще си кажете, ами училището, уроците по пиано и старата Изабел? Не може да е оставил всичко това на пътя и спокойно и уверено да е продължил напред? Ако все още продължавате да бъдете на това мнение, мисля, че трябва да оставите историята на Ейдриън и да си изберете някой доста по-скучен и преследван по петите от ненарушими принципи герой. Защото той го бе направил. Не след дълго бе повел Айлийн към мрачния лабиринт на неизвестността, оставяйки в къщата на Изабел само една бележка, чиито разкривени буквички известявали отпътуването му и писмото от дирекцията. Писмото, в което ясно и точно бе казано, че Ейдриън Уолдфшадоу е изключен от училище.
И тъй като, както е добре известно, нищо не е лесно, нашият герой отново се бе оказал на улицата. С китара, която мразеше, в ръка и змия по петите си. В една ясна лятна вечер, когато звездите на небето светели по-ярко от всякога, а училчните клощари весело поздравявали минувачите, златният шанс се усмихнал на момчето и той го сграбчил сякаш е огромно парче салам, чакащо да бъде изядено. Както си седял на тротоара, залисан в обичайния си разгворо с Айлийн и мисленето къде би могъл да прекара тази нощ, без да бъде прогонен, покрай него случайно минали двама от артистите от един от най-добрите парижки циркове. „По дяволите!”, очудено извикал единият, а на лицето му се изписало страхопочитание. Да, точно така, страхопочитание към едно 14-годишно момче. Но, повярвайте ми, и във вашите заблудени души неканено би се промъкнало такова, ако бяхте се натъкнали на онази зловеща гледка, изпречила се пред очите на двамата артисти. Змията, като картина, извадена от страниците на някой роман, на който малките дечица биха се разплакали от страх, а големите – биха потърпнали от ужас, бавно и целеустремено криволичела по улицата, насочила острия си студен поглед към Иън /така се казваше вторият артист/. Пронизителното й съскане огласяло внезапно утихналата уличка, а сякаш разрязаният й с нож език заплашително се стрелкаше напред. Тогава момчето, чийто пронизващ леден поглед не отстъпвал на този на Айлийн бе протегнало ръка напред и с треперещи устни бе изрекло някакви неразбираеми за всички останали думи. Змията, вече увила се около крака на безпомощния Иън, се сепнала. Просъскала сякаш за последно в лицето на мъжа, а погледът й нашепвал: „Не се притеснявай, всичко ще свърши бързо”. Но тогава тя се свлякла яростно на земята и пропълзяла в краката на Ейдриън.
Онзи следобед нашият герой станал член на трупата... Би трябвало да се досещате, че малко момче-змиеуктротител не се срещало често и циркът бил на върха на щастието си. Представленията се нижели едно след друго, а зрителите се множали по-бързо и от дупките по улиците... На Ейдриън не се налагало да посещава нормалното училище, редом с нормалните си връстници, но затова пък нямало как да се измъкне от специалните уроци, на които всички деца в цирка били задължени да присъстват. Ала за първи път в живота си той не изпитвал потребност да се оплаква от нещо, което правел по чужда воля. Защото в цирка момчето можело да бъде себе си, без да се притеснява от директорски проверки, мъмрения и заплашвания за изключване.
Отношенията му с останалите артисти също били по-добри от всякога. А кой не би искал да е прител на „златното момче”, както го наричали тогава? И колкото и чудно да звучи най-близък станал с двадесетгодишния Иън, „Повелителят на огъня”... Доста интересна била гледката на двете момчета, вървящи едно до друго, единият – със змията, увила се послушно около рамената му, и другият – и другият, размахващ небрежно няколко нажежени огненочервени пръчки.
Как Ейдриън успявал да се разбира толкова добре с Айлийн, а и с останалите змии, останали тайна, написана на малка прогоряла хартийка и хвърлена на дъното на едно мъничко ковчедже, заключено с три катинара. Но затова пък, много скоро той усвоил една доста голяма част от занаятите на приятелите си. Благодарение на Иън момчето вече жонгирало с няколко пламтящи огнени кълба без да изгаря ръцете си или пък правело други подобни шашкащи номера. От Антъни бе запомнил друго – хвъргачът на ножове му бе издал тайната на безпогрешната точност и силата на ръката. Не след дълго бе научил и някои от акробатските номера на братята Уондъртурн, както и малко от „езикът на маймуните”, който притялката му Арабела „говореше” толкова добре...
Ии така бе живял той през последните няколко години... в постоянно местене от град на град, във веселата суматоха покрай неспирните представления...
Ала с риск да ви досадя, ще обявя последното и категорично “но” в живота на нашия странен Ейдриън. Ако предишните две не бяха успяли да запишат промените си с големи ярки букви на челото му, то това го правеше. И не само образно казано... Поредната повратна вечер в живота му, но може би най-важната от всички, които той наричаше такива, се бе оказала 25ти декември. Коледа. Той бе излязъл навън с надеждата да вдъхне малко чист въздух и да се наслади на усещането за привидна свобода, което му даваше парка. Изведнъж от съседната алея бе изскочил качулат непознат, чийто татуировки покривали една прекалено голяма част от тялото му, и от които, ако имаше време, Ейдриън вероятно би се възмутил. Но тогава в обърканите му мисли се въртяло едно доста по-интересно предположение. Тогава той разбрал... Това бил краят на бляскавата му кариера в най-известния от парижките циркове. Краят на упражненията с останалите му приятели жонгльорите, акробатите и клоунът Римбо. И поредното ново начало... на какво точно, още не бе сигурен.
Защото го белязвали...


Характер: Характерите са сложно нещо. Поне една огромна част от тях спокойно биха могли да се определят като някоя все още неоктрита математическа фигура. Откъде и да ги погледне човек, все ще изспуне нещичко. А ако той няма никакъв късмет, както се с случва с един голям процент от хората в днешно време, това „нещичко” ще носи на гърба си много по-голяма важност от всичко, което е успял да забележи.
Но все пак нека се опитаме да разгадаем този на Едйриън...
"Нещата никога не са такива, каквито изглеждат" бе реплика, която излизаше от устата на Ейдриън Уолфшадоу може би дори прекалено често... "Всичко, особено това, което на пръв поглед впечатлява с лъскавата си, примамлива обвивка, има тъмна страна... И на човек не му е нужна повече от една мъничка капчица изпепеляваща лудост и едно дребно стръкче вледеняващо спокойствие, за да осъзнае, че тя неслучайно е скрита." Тези две на пръв поглед необичайни съставки далеч не бяха сред нещата, които липсваха на Ейдриън. Няма да сбъркаме, ако кажем, че в странните простори на съзнанието му те присъстваха дори в излишък. И той вярваше в това интересно твърдение точно толкова, колкото, че съдбата е сбръчкана стара бабичка с ехидна усмивка и студен поглед, а реалността - огромно рогато чудовище, готово всеки момент да разтвори широката си паст и да погълне тези, които най-малко го очакват. Но да не си помислите, че това бе нещо, което караше страхът да разбива тънките прегради на същността му и спокойно и хладноквърно да прониква вътре... Не, без изобщо да се замисля той се изключваше вън от опасност. Да, може би описанието на неговия характер трябва да започне точно от тук. Брандън Уинтърфейл бе различен от другите. Защото незнайно колко голямото му количество мозъчни клетки бе приело такава странна причудлива форма, че някои хора го обвиняваха в "наличие на психични отклонения"? Не. Защото той самият смяташе така. И знаете ли какво, със сигурност, ако бяхте видели начина, по който малкият Ейдриън го бе заявил, и вие щяхте да му вярвате.
Но нека обърнем малко внимание и на другите черти от характера му. За него определено не може да се каже, че говори много. За съжаление или за радост на останалите, от него рядко можеха да се чуят порои от думи. Предпочиташе да слуша, но този факт далеч не значеше, че не го бива в друго. Напротив, събеседниците му може и рядко да получаваха благоволение да чуят от него някакъв малко по-дълъг от обичайния му няколкосричен отговор, но все пак, в такива момемти, всичко, което той си позволяваше да изрече бе точно като липсващото парченце от пъзела за това място. Малко и нащърбено, то се вписваше перфектно и оставяше в недоумение всички, които досега не бяха успели да намерят мястото му. За тези, които още не са разбрали - Ейдриън определено умееше да говори, просто бе избрал да не го показва.
Имаше обаче нещо /колкото и необичайно да бе това за нашия герой/, което той не успяваше да запази за себе си, въпреки всички усилия, които полагаше, за да остане верен на мълчанието си. Това мъничко нещо се промъкваше в мислите му и безцеремонно избутваше от там всичко останало, царствено заемайки мястото му. Този дребен вредител бе неговото собствено мнение, което по незнайни причини никога не съвпадаше с това на останалите. И това го караше да направи онова до болка познато рязко движение с ръката, придружено от един не особено дружелюбен поглед по посока на останалите. А той от своя страна помагаше на тънките им устни да замръзнат на място и на думите... да останат неизречени. Тогава Уолфшадоу се обръщаше към всички и с малко, но затова пък добре обмислени думи оборваше всичките им аргументи. Или по-скоро ги караше да изпаднат в недоумение с що за гатанки се опитва да си служи човекът срещу тях. Много зависеше от гледната точка... А Ейдриън никога не говореше направо. В много от случаите казаното съдържаше коренно противоположен смисъл. Но също така и в много от случаите никой не се опитваше да го разбере...
Но нека оставим начина, по който другите се отнасяха с него за малко по-нататък и да обърнем внимание на вече споменатата му лудост. Да, всеки, от най-добрия му приятел, до най-върлия му враг, спокойно и без никакви преструвки можеше да го нарече луд. А Ейдриън ни най-малко нямаше да се обиди. Рядко се случваше да направи нещо, което не бе провокирано от вече добре познатите ви психични отклонения (за които той всъщност нямаше потвърждение от лекар). Действията му бяха необмислени, постъпките - импулсивни. Не можеше да се отрече, че неприятностите се нижеха на опашка зад него. Но това далеч не бе нещо, което би могло да предизвика притеснение у невъзмутимата му особа. Ейдриън вярваше, че няма нещо, с което да не би могъл да се справи и действията му го доказваха постоянно. Той рядко намираше в себе си достатъчно благоразумие, че да помисли за последиците от тях и в следствие на това не бяха необичайни моментите, в които трябваше да с всички сили да се опитва да се измъкне от поредната паяжина, в която бе заплел краката си. Въпреки всичко, той никога не приемаше помощ. Колкото и сериозно да се бе оплел, Ейдриън никога нямаше да приеме чуждата ръка, предлагаща му подкрепа, камо ли пък да поиска такава. Дали заради прекалено голямата си гордост /която ако се имаше предвид миналото му нямаше особени причини да притежава/ или пък по някакви други необясними за всички останали причини, той бе твърдно убеден, че трябва да се оправя САМ... каквото и да става. А волята, която както лудостта му бе в излишък, доста му помагаше...
Самочувствие също имаше в излишък, макар и малцина да бяха хората, наясно с тази малка подробност.
Смелостта... още нещо, с които спокойно можеше да се похвали. /Не се притеснявайте, същността му далеч не бе низ от хубави качества. Но никой не обича да говори за тъмната си страна, нали?/ Често получаваше поводи да я демострира и не се притесняваше да го направи. Всъщност, в повече случаи я използваше за другите. Макар и чуждата помощ да бе нещо, до което той никога нямаше да опре, нищо не можеше да го спре да предлага своята. Не, не си водете грешни изводи - той не я пръскаше наляво и надясно, без изобщо да се замисли. Също както с приказките, и при нейната употреба Ейдриън внимаваше много.
Хм, може би има още един куп неща за нашия герой, които чакат да бъдат споменати поне в едни кратичко изречение, но ние нямаме време и желание да им обръщаме внимание. Така че описанието му приключва тук. А ако искате да разберете нещо повече за него... Е, това би било трудно. Но в края на краищата невъзможни неща няма.


Външен вид: Сигурно вече не еднократно сте се запитали.. как всъщност изглежда въпросният Ейдриън, за когото чухте толкова много. Мога да ви кажа, че няма да се нуждаем от няколко описания, съпътстващи развитието му. За огромно учудване на всички около него, и най-вече на Изабел, която непрестанно се тревожела за него /и към която той наистина се привързал, въпреки че нямало да го признае пред никого/, момчето почти не се променило от деня, в който тя го намерила под онзи мост, до сега, когато бил напът да навърши деветнадесет. Бе пораснал... да, това може би бе единствената разлика. Ако още на осем да бил толкова висок, че да достигал рафтовете, на които Изабел криела от него тайните запаси от шоколадови вкусотии, на осемнадесет вече се издигал с една глава над повечето си познати. Косата му... е, за нея спокойно можеше да се твърди, че вероятно никога няма да промени състоянието си. Откакто Ейдриън се помнеше, а той помнеше наистина много, рошавото светло чудовище на главата му рядко заставаше в някакво по-човеколюбива поза. В случаите, в които не плашеще всички, имали късмета да я зърнат, тя предизвикваше доста неблагоприятни възклицания. Не, така всъщност виждаше нещата вечно самокритичният Ейдриън. Един доста по-неутрален страничен наблюдател би казал просто, че не би му се отразила зле една нова прическа. Но нашето момче нямаше желание да мисли за такива неща...
Очите му... все така студени и тъжни, сякаш са видели много повече нещастие, отколкото един човек може да понесе. И онзи така въздействащ поглед... в който някой по-неопитен спокойно би могъл да се изгуби. Това никак даже не се бе променило. Както и онова до болка познато на приятелите му сериозно изражение.
Колкото до облеклото му... Ейдриън никога не бе обръщал особено голямо внимание на тази „малка и маловажна подробност”, както той го наричаше. За него дрехите бяха нещото, което говори най-малко за човека.

Няма лошо но линка на Джаспар е зает,смени го иначе е много готина.

Тогава сменям с Jamie Campbell Bower ...

одобрен

Одобрен, много хубав герой Ами да, може да си червен новак. Но си един от последните такива за близките месеци =]

Така, одобрена си, само за дарбите ти - първите две мисля че са свободни или поне притежателите им не са влизали скоро. Третата обаче я имаме вече. Така де - гледаме да ограничим повторенията :]

Име:Линда Харисън
Възраст:19
Характер: Свито момиче , което не обича да се перчи.
Сложна за разгадаване личност е , и почти е непредвидима. Обича да експериментира. Добра е към хората около нея , но вбеси ли я някой става кръвожадна. Не обича перчещите се хора. Много станаха тези които са "перфектни"
Но тя не е от тях. Не се мисли за велика и се държи естествено. Обича да казва на хората около себе си че ги обича. Открита е но в това време е и свита. Трудно може някоя да я убеди в неговото мнение

История(шест реда най-малко): Лин е била обикновено момиче в обикновен град. В училището и е имала и приятели и врагове. Тя не се е давала на "модели". Все пак тези същества се имат за много красиви и уж са кралици на света. Линз не си е търсила проблемите , но очевидно те я намират. И ето сега ще ви разкажа кака тя е станала Вампир
Един прекрасен ден. , тя и приятелите и са па магазините. Тъкмо приключват и се завръщат в училището. Тогава една фукла бутнала Лин. Тя каквато е избухлива отишла при нея и започнала да и крещи.. Постепенно обаче осъзнала , че всички я гледат. Това било странно. Тя никога не е била център на внимание. Другото момиче започнала да крещи и Ли изтичала и видяла , че е белязана. От тогава и се обърна живота. Тя се премести в училището и с радост намери приятели и нова среда за живеене. Семейството и обаче не го приело добре и я отритнало.
Е това е историята на едно обикновенно момиче

Външен вид:Има красива коса.С нея се подчертават големите и сини очи обградени със мигли.По лицето и няма никакви пъпки.Кожата и е светла и блестяща.
Фигурата и е много слаба и крехка,походката й-като на пеперуда-сякаш лети.Косата й е начупена или къдрава зависи.Очите й са,като сини кристали-блестящи,които бият и до зеленикаво.Необичайните й очи и придават приказност и изразителността . Винаги разкриваха чувствата й.Устните й са тънки,но не прекалено с бонбонено розов цвят.Фигурата й излъчва изящност,каквато бе наследила от майка си. Коремчето й е много плоско,но има хубаво изразени женски черти


Дарба: Илюзия за Болка
Ментор:-----
Снимка
url=http://celebritylocal.com/wp-content/uploads/2010/12/dianna-agron-pic.jpg]Лин[/url]

Значи този лик вече е зает и дарбата я има прекалено често. Промени тези две неща и си одобрена

Сега ?

Така по-може :]

Име:
Ейнджъл Нортман или просто Ейнджъл (от англ. Ангел)
Възраст
19г.
Характер
Характер - Паля се винаги от нищото. Не обичам да се задържам при една жена за повече от една вечер. Заради това, което съм преживял си плащам и досега. Имам две лица и се опитвам да крия по-лошото. Надявам се някога да се влюбя отново, макар, че ще бъде трудно защото преживях много драми. От сега съм затворен в себе си, но много обичам да се забавлявам.
Външев вид
Аз съм с кестенява коса. Висок съм 185 сантиметра. Имам лъжливи зелени очи, а кожата ми е бледа. Обличам се небрежно с дънки и риза. Повечето пъти съм с дълъг черен шлифер. През годините не съм сменял цвета на очите си, но съм сменял цвета на косата си от кафява към черна и после от черна към кафява.. Сега се опитвам да се придържам към модата на 21 век.
История
Имал съм брат на име Майлс. Над нас тегне проклятие, защото убихме дъщерята на вожда на едно циганско племе. Сега ако изпитаме истинско щастие се появява лошата ни страна, която няма душа. Белязаха ни когато бяхме на петнадесет години. Първи беше брат ми за това се скарахме и се разбрахме никога повече да не се видим. След няма и месец белязаха и мен. С брат ми започнахме често да се срещаме, докато той не умря. Просто ей така отхвърли промяната. Въпреки, че бяхме скарани не успях да преживея това и се опасявах, че душата ми ще се пръсне. Бягах, търсех го, но него вече го нямаше. Отидох чак в Отвъдното, но там щях да загубя душата си и станах уязвим. Продължих да бягах, но тогава и проклятието ме хвана в клопката си и сега не споделям с никого нищо, а само използвам.
Дарба
Когато кръвта му попадне в системата на някой, започва да го контролира.
Снимка

Играя с....Matt Bomer

Одобрен

Име(по възможност не много дълго и завъртяно):Миша Деспард
Възраст(19):19
Характер(четири реда минимум):Миша е жестока понякога със своето поведение,но без да го иска.Искренна е,винаги казва мнението си за нещо,което обикновенно не се харесва на другия,но за нея е много важно да си каже мнението.Тя е отличен боец и много добър приятел.Понякога нарочно се дразни с околните,когато не е в добро настроение,като стига и до бой.Никога не съжалява за нещо направено от
нея и никога не се извинява,освен ако не мисли че не е била права.(което се случва много рядко)Трудно се привързва към някого,понеже не е от най-постояните хора,но когато й спечелят доверието тя е готова на всичко за този човек.
История(шест реда най-малко):Миша е родом от Румъния.Семейството й не е нито много богато,нито много бедно.Средна работа,но никога нищо не им липсвало.Миша още от дете е авантюрист-практикува скално катерене и езда.Била много известна в училище и имала много приятели.Животът и бил съвърщен,въпреки че не помни кой знае колко от детството си,повечето моменти са с родителите й.Докато един ден не отишла на купонче в гора при това че познавала само един човек от там.Вечерта я напило едно момче умишлено,по което страшно си паднала и той и казал за една стара чешма,която била наблизо и отишли да я видят.Тъкмо когато обаче на няколко крачки от лагера се награбили и започнали страстно да се целуват,ги нападнали.Това същество хванало и двамата,пило им от кръвта и отишло в лагера където всички спяли.На сутринта всички хора били изчезнали,останали само следи от борба и кръв,а Миша ожасена се намирала в една пещера.И тогава се появил той.Измъчвал я,пил от кръвта й в продължение на два дни,докато тя викала и се опитвала да избяга,но никой не я чул.Започнала да му се моли да я убие,не искала да живее,но той вместо това удължил агонията й безкрайно...и я превърнал.След това Миша се борила с него и на косъм като новородена го победила,след което избягала.Но разбрала че вече не е същата,че е чудовище...никога не посегнала на човек,от тогава се храни само с кръвта на животни.
Външен вид(важно е, пет реда минимум):Миша е голяма красавица.Има перфектно изваяна фигура,с тънка талия и изпъкнало дупе.Кожата й е много нежна,бяла на цвят.Очите й са сини,а косата-дълга,права(или къдрава) и кестенява.Има много красиви и изразителни устни и в комплект с очите,това й придава много нежен и крехък вид.Носът й е малък,а веждите приповдигнати нагоре,което й придава леко нахакан и мистериозен вид.Краката и са дълги.
Дарба(не е задължително):манипулация и свръх сила
Ментор:Елинор Търнър
Талисман(това е по желание):-няма
Снимка(пак по желание): Виолета Марковска

Браво, много добър герой, но възниква несъответсвие в историята ти с идеята на книгата, по която е форума.
Има вампир ловец, който белязва тийнейджърите когато навършат 16. Щом човекът е белязан, той отива в Дома на Мрака, където живее 4 години, докато завърши промяната във възрастен вампир.
Не съм особено добра в обясненията, така че ако искаш погледни историите на другите потребители като образец.
Преправи си историята и си одобрена (::

Име: Доминик Торето

Възраст: 19

Характер: Доминик е спокоен и уравновесен човек. Весел е към с всички около него, но става сериозен щом се заговори за неща изискващи неговото внимание. Може да пие много и да не му става нищо, но това се случва много рядко. Обича да е център на вниманието, но не му пречи и да не е.

История:Доминик е роден в Англия или по-точно в Лондон..За жалост родителите му не могат да се грижат за него и го пращат при роднини в Манчестър.Семейството му не се държи добре с него освен леля му. Те двамата се разбират отлично, защото и двамата могат да четат мисли. Леля му му помага като го учи как да използва дарбата си, докато не настъпи време де отиде в училището. Първата година беше лесна за него,всички се интересуваха от него, вечно му се подмазваха и му се правеха на приятели.Така беше до средата на третата година.След зимната ваканция той се върна в училище и направи така,че всички да го отбягват.Всъщност той не трябваше да прави нищо, родителите му убили две семейства, но при опитът им за бягство били заловени и убити. Всички започнали да странят от него защото си мислели, че ще се превърне в чудовище като майка си и баща си и ще им изпие кръвта.Всъщност това помогнало на Ник да разбере,че не се нуждае от никой и продължил напред,скрит в сенките. Но това се променило след няколко години, когато видял, че му трябват себеподобни за да оцелее. Той казва, че е измислил всичко това и след две години положението е същото, само че има няколко наистина добри и верни приятели.

Външен вид(важно е, пет реда минимум): На снимката
Дарба(не е задължително):Чете мисли. Изгаря хората отвътре.
Ментор: Елена Джонсън
Талисман(това е по желание): Сребърен кръст. Носи го на врата си.
Снимка(пак по желание):Снимка.

Значи първо добави описание на външният вид, снимката не е достатъчна и дарбата четене на мисли е заета вече.
Дооправи си и историята. Нямаш нищо свързано с белязване и относно развитие подобно на това в книгата/имам предвид развитие на ученика както е описано в поредицата "Училище за вампири" по която е създаден форума/.
Като си оправиш нещата ще те одобря ;]