Апартамента на Кристофър

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 4:10 am

Прибрах се като захвърлих ключовете от мотора на масата. Отидох до хладилника и погледнах към бърбъна и водката вътре. Поколебах се за миг, след което затръшнах вратата на хладилника, без да взема нищо.
Отправих се към телевизора в дневната и го пуснах. Прехвърлих няколко канала и накрая го спрях. Бях изнервен и едва се сдържах на едно място.
- Сигурно вече идва насам - прокарах ръце през лицето си и шумно въздъхнах.
Предстоеше ми нещо, което бях чакал с години и което ме ужасяваше също толкова, колкото и най-големият ми кошмар.
Станах и отново отидох до хладилника като този път взех някакъв друг алкохол, различен от първите два. Отворих бутилката и си налях в една чаша. Отпих и се намръщих.
- Узо. Мразя узо.
Въздъхнах и изхвърлих бутилката в кошчето. Строполих се на един стол и се облегнах назад.
- Това напрежение е по-отвратително и от узото - подсмихнах се криво и погледнах към часовника чудейки се кое е по-лошо - Ерика да дойде тук и да ме види или да послуша съвета ми и да забрави за мен.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 4:47 am

Качих се на последния етаж, където бе апартамента на Крис. Погледнах отново към бележката, която стисках в ръцете си за стотен път, за да се уверя, че адресът е същия. Нямаше грешка, това беше мястото. Въздъхнах и бавно се приближих към вратата. Очаквах този момент толкова дълго, че в момента имах чувството, че ще припадна от вълнение.
"Ти наистина ли смяташ че те мрази? Поне това мога да ти гарантирам,останалото трябва да го чуеш от него."
Прибрах телефона на Джеймс в джоба си и си поех дълбоко въздух. Приближих се и ръката ми застина във въздуха нерешително.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 4:53 am

Обърнах се към вратата. Някой стоеше отпред, но нито натисна звънеца, нито почука, просто стоеше. Станах и се приближих. Нямаше нужда да проверявам кой беше отвън, интуицията ми ясно подсказваше, че това бе Ерика и че тя се колебаеше дали да влезе.
Въздъхнах и отворих вратата, срещайки погледа й.
- Колко още време смяташ да стоиш отвън?
Опитах се да се усмихна, но не се получи. Не откъсвах очи от нея. Беше пораснала и се беше и разхубавила, точно както във виденията ми.
- Влизаш или оставаш отвън? - казах със шеговит той.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 5:06 am

Стоях и го гледах като не вярвах на очите си. Това бе той, наистина бе Крис! Само че този Крис беше различен от онзи, когото помнех. Този носеше белези по тялото си и имаше по-сериозно изражение от предишния. Очите му си бяха същите, дълбоки и сини.
Кимах и бавно влязох в апартамента му, а той затвори вратата след мен.
- Разполагай се - гласът му бе спокоен и сдържан.
Мина покрай мен, а аз седнах на един стол в кухнята като не го изпусках от очи. Искаше ми се да се хвърля към него, да го прегърна, да го целуна, да не го пусна никога повече... Но вместо това единственото, което правех бе да мълча и да стоя - нищо друго. Чудех се защо ли реагирах така сдържано.
- Как си, Крис?
Изръсих първото, което ми дойде в главата. Ох, бях безнадежден случай. След толкова години раздяла първото нещо, което го попитах е как е. Определено ми имаше нещо.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 5:15 am

Тя не обели и дума, просто влезе мълчаливо и седна. Това, което бях очаквал определено нямаше нищо общо с това. Познавах буйния нрав на сестра си и как би реагирала в подобна ситуация. Момичето, което не ме изпускаше обаче от поглед просто ме наблюдаваше и мълчеше.
- Как си?
Въпросът й ме изненада. Обърнах се и свих рамене.
- Добре съм. Справям се някак.
Отидох до хладилника и го отворих. Определено ми трябваше нещо за пиене, по възможност малко по-силно.
- Искаш ли нещо за пиене? Имам водка, бърбън, уиски... узо - намръщих се леко. - Не, узото го изхвърлих преди малко в боклука.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 6:29 am

Засмях се, а Крис се обърна и ми се усмихна леко протеснен.
- Сериозно го изхвърлих.
- Вярвам ти - усмихах се. Никога не беше обичал този алкохол. Защо ли изобщо бе в хладилника му? - Имаш ли черешов сок?
Усетих как обстановката от тягосна изведнъж се поразведри малко. Брат ми извади една кутия с сок и ми напълни една чаша, а на себе си наля от бърбъна.
- Не е хубаво да се наливаш с алкохол - уврежда бъбреците.
Той ме погледна леко изненадан и се усмихна. Коремът ми отново се сви на топка и аз погледнах към брат си, който тъкмо отпиваше от чашата.
- Защо изведнъж се отдръпна от мен?
Въпросът се изплъзна от устата ми, но не съжалих. Исках да получа отговори, но не бързах. Крис сам щеше да ми каже всичко или поне така ми обеща Джеймс.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 6:46 am

Облегнах се на барплота и оставих чашата. Погледнах към Ерика и въздъхнах. Разтрих челото си чудейки как точно да започна. Досещах се, че иска отговори и аз на нейно място бих искал, но просто... Дори в момента само това, че бе до мен и разговаряше ми стигаше. Сигурно не би останала и секунда повече, ако й кажех всичко.
- Не беше по мое желание. Така... така трябваше.
Трудно, беше ми наистина трудно да й разкажа. Май не бях готов за това. Връщане назад обаче нямаше.
Ерика стоеше и ме наблюдаваше.
- Направих го за твое добро. Едва ли би искала подобно чудовище като мен за свой брат. Не съм онзи Крис, който помниш.
Притворих очи и се отпуснах на плота.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 7:06 am

Той какви ги говореше? Чудовище? Крис? Моя Крис? Изненадах се от думите му. Какво толкова бе направил, че се имаше за чудовище?
Станах от стола и застанах пред него.
- Крис... - той не отговори.
Протегнах ръцете си и повдигнах леко главата му.
- Крис... Погледни ме. Погледни ме... Ти не си чудовище, чуваш ли? Ти си ми брат, моят брат.
Прегърнах го, а той стоеше като вцепенен. Усетих аромата му. Парфюмът, които винаги бе използвал. Каквото и да говореше това бе моят брат и винаги щеше да си остане такъв. Притиснах се още по-плътно в него и стиснах силно фланелката му, все едно не исках никога повече да го пусна. Сега той бе при мен, най-накрая бе тук, до мен.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 9:54 am

Бях изненадан от реакцията й. Тя се притисна плътно в мен.
- Ти си ми брат, моят брат.
Думите й стигнаха до съзнанието ми малко късно. Усетих как стисна силно тениската ми и се отпуснах като на свой ред я прегърнах. Ох, ако знаеше всичко...
Отблъснах я леко от себе си, за да може да ме погледне в очите.
- Ерика, аз... Трябва да ти кажа всичко. Не мога повече така. Моля те изслушай ме и тогава ще ти позволя да правиш с мен каквото си поискаш.
Тя ме погледна изненадано и малко се намръщи.
- Моля те - добавих тихо и й се усмихнах.
Тя се върна обратно на стола до мен, а аз въздъхнах чудейки се от къде да започна.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 10:00 am

Стоях и зачаках Крис да започне, но той не го правеше. Може би му беше трудно да ми разкаже или пък се чудеше от къде точно да започне. Положих ръката си върху неговата и той ме погледна.
- Какво ще кажеш да ми обясниш най-напред как те белязаха? Доста се изненадах през онази седмица, когато научих, че си вампир при това и син на Еребус.
Разтрих леко с палец ръката му, за да му вдъхна сила да се отпусне и да ми разкаже всичко.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 10:09 am

- Няма много за разказване. Помниш ли, когато все още бягахме от социалните и се скрихме в къщата на онзи човек Джак.
Тя кимна и аз се подсмихнах.
- Еми, оказа се, че бил Ловец, а аз бях тъкмо на възраст. Но не можеше да ни раздели току-така, понеже ти нямаше къде да отидеш. Една вечер дойде при мен и ме беляза, каза ми че ще се погрижи да не забележиш отсътвието ми и ме изпрати в един от Домовете, където развих дарбите си. Последната година ми се наложи да се преместя в Тулса. В предишният Дом вършех глупости, прекалено много глупости.
- А състезанието? - прекъсна ме тя.
- Имаш предвид онова с изтребителите ли? - подсмихнах се. - Тъкмо ме бяха преместили в Тулса, когато се запознах с Димитрий. Той ме нави да го направя.
Поклатих глава при спомена. Когато ставаше на въпрос за щуротии и всякакви глупости, които изискваха голяма доза въображение - Димитрий бе точния човек.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 10:23 am

- Значи Димитрий е виновен, че си пробягал 8 000 километра пеша и си победил изтребителя с цял час преднина.
Крис ме погледна и се усмихна. Засмях се и отпих от сока си.
- Едно е сигурно, бързо е вдигнал и славата ти в Тулса. Гарий ми каза, че никой не е повярвал в теб и само двама са заложили на победата ти.
- Да и добре че бяха те. Благодарение на тях успях да пробягам разстоянието и да спечеля.
Усмивката му бе толкова искрена и красива. Идеше ми да скоча и да го прегърна силно и нокога повече да не го пусна.
- Трябва да ме запознаеш с този Димитрий. Искам да му благодаря, че е повярвал на братчето ми и така като те гледам май ти е бил и доста добър приятел.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 10:48 am

Усмихнах се накриво.
- Да, беше най-добрият ми приятел.
- Беше? Да не сте се скарали нещо?
Погледнах към Ерика, която ме наблюдаваше без да откъсва очи очи от мен.
- Не, с него никога не сме се карали. Разбирахме се отлично и бяхме като две капки вода. Просто...
Замълчах. Просто аз бях виновен, че сега не е сред живите и можеше да бъда на негово място. Бих дал всичко, за да се върна в онзи нощ и да предотвратя всичко онова, което се случи тогава.
Погледнах към Ерика, която ме погледна съчувствено. Май и сама бе успяла да се досети за неизречеите ми мисли.
- Аз съм виновен за смъртта му. Не трябваше да го карам да ме замества онази вечер. Трябваше да погледна в бъдещето и да се подигуря, но бях млад и прекалено самоуверен. Аз съм виновен!
Стиснах силно барплота, който се огъна под ръцете ми като масло.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 10:57 am

- Хей, хей. Успокой се!
Скочих от стола и застанах пред Крис като го хванах за ръцете.
- Успокой се, моля те. Не е нужно да разрушаваш красивия кухненски плот.
Усмихах се и това май до някъде успя да го успокои. Чух го как въздъхна и се поотпусна малко, но все още стискаше плота. Май наистиа се смяташе за виновен за смъртта му.
- Защо е трябвало да те замести? Крис, какво е станало, че сте си разменили местата?
Бях благодарна на приятелят му, но мисълта, че сега на неговото място можеше да бъде Крис, ме ужаси. Ледена тръпка премина през тялото ми и поклатих глава, за да я прогоня.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 11:10 am

- Аз...
Една огромна буца заседна в гърлото ми. Как можех да й кажа защо приятелят ми бе мъртъв? Това бе тясно свързано с всичко, което се бе случило онази вечер, с бъдещето и с минало. Въздъхнах тежко и отпуснах съвсем захвата си като забих поглед в земята пред мен. Не смеех да срещна погледа й.
- Димитрий... Той ме бе заместил... Буквално. Той притежаваше дарбата да сменя облика си и го помолих да... те нагледжа, докато се върна от една спешна мисия. Не смеех да ти кажа, че съм белязан и че дори съм претърпял Промяната. Ти приемаше странностите ми с лекота все едно не бяха нещо особенно. Това, че предпочитах нощта, често носех дрехи с дълъг ръкав, където и да отидехме хората се отдръпваха от нас. Това като чели не ти пречеше. Дори веднъж се бе пошегувала, че съм станал като вампир.
Ерика се подсмихна при спомена. Тогава естествено бях отрекъл. Не можех да й кажа, въпреки че бе толкова очевидно.
- Не исках да се отдръпнеш, ако разбереш истината.

by Ерика К. Фернандес Пон Авг 23, 2010 9:41 pm

- Глупчо - подсмихнах се аз и го прегърнах силно. - Ти си единственото ми семейство, което ми остана. Аз съм виновна за смъртта на майка ни и ако не бях се раждала всичко щеше да е много по-лесно за теб.
Той ме прегърна и прокара ръка през косата ми като ме целуна по главата.
- Не говори глупости. Това беше инцидент, ти не си виновна.
Знаех си, че така ще каже, винаги така казваше, но не можех да не мисля за това. Останах в прегръдките му. Беше толкова приятно, все едно никога не се бяхме разделяли и тези три години никога не ги бе имало.
- Крис...
- Ммм...
- Обещай ми, че повече няма да ме изоставиш независимо от всичко, което се случи в бъдеще. Знам, че можеш да надникваш в него, но то не е задължително да бъде такова, каквото го виждаш. Всичко зависи от нас и от нашите решения. То не е константа. Моля те, обещай ми.
Исках да ми обещае, идваше ми да се разплача в прегръдките му, но сдържах сълзите си. Днес вече веднъж ги бях пуснала на свобода и то не пред когото трябваше. Рядко хората ме виждаха да плача, не обичах да показвам тази си слабост. Предпочитах да се ядосвам или да паля нещо, от колкото да плача. Сега обаче ми се искаше точно това. Беше ме страх, че отново ще изчезне от живота ми и никога повече няма да се появи.

by Кристофър Фернандес Пон Авг 23, 2010 11:09 pm

- Ерика, аз...
- Обещай ми - прошепна и почувствах, че може всеки момент да заплаче.
- Първо искам да ти разкажа всичко и тогава отново ме накарай да ти обещая, но не искам да ме караш да обещавам нещо, за което по-късно може да съжаляваш.
Тя се отдръпна леко от мен и ме погледна осъдително. Добре де, можех да го кажа и малко по-мило, но за мен бе наистина важно да знае всичко преди да взема окончателни решения и да изисква каквото и да било.
- Седни, разказа не е кратък.
Усмихнах й се макар да съзнавах, че усмивката ми бе фалшива и изпълнена с тъга. Ерика задържа погледа си върху мен още малко и седна мълчаливо на стола. Прокарах ръка през косата си, отпих от бърбъна и въздъхнах. Това беше. Време беше за това, от което се страхувах толкова години - момента на истината.
- Помниш ли рождения си ден, петнайстия, онзи на който не пристигнах.
Тя кимна, а аз приодължих търсейки подходящите си думи. Дали трябваше да й казвам това? Джеймс ме увери, че надежда все пак имаше, но да й го кажа директно... Не можех да й причиня още болка. Тази, която й бях причинил до сега бе достатъчна.
- Ден преди това имах видение. Видях, че един Ловец, който ме търсеше по работа те е видял и те беляза - тя разшири очи от изненада, а аз се посдмихнах. - Въпреки че може да ти прозвучи малко егоистично, тогава не исках да те бележат, не можех да го допусна по... лични причини. Но каквото и да правех, каквито и решения да вземах, той щеше да ме намери, ако не той друг. Осъзнах че ще е по-добре, ако изчезна от живота ти. Така нямаше възможност да те бележат наистина и ти щеше да си останеш обикновено момиче, а аз щях дас се върна. Точно тогава стана инцидент. Трябваше да свърша една услига на един приятел, когато онази сграда избухна. Не бях вътре, но реших, че това може би е идеалният момент и повод. Ти нямаше да ме търсиш повече, понеже щеше да си мислиш, че съм мъртъв. Знаех, че е жестоко, но беше по-добре от Белязването.
Замълчах за миг и я те погледна с изпълнени с подозрение очи. Знаех си, че ще ми зададе въпроса защо не исках да я бележат, но предпочитах да не отговарям, за това най-лесния начин да го избегна бе да продължа.
- Не си мисли, че стоях настрана от теб. Изпратих Димитрий да се грижи за теб, а аз от време на време се появявах да те навестя докато спеше. Мразех начина, по който се промъквах като призрак в стаята ти, но тогава си мислех, че така ще е по-добре за теб. Всичко вървеше добре... до шестнайстия ти рожден ден - намръщих се при спомена и за пореден път се върнах в онази вечер.

by Ерика К. Фернандес Вто Авг 24, 2010 1:52 am

- Не искал да ме бележат?
Не се сдържах и го прекъснах. Защо не е искал да ме бележат? Може би бе видял нещо в бдещето, заради което не ме искаше сред новаците. Някакви странни събития или нещо свързано с Промяната, знам ли?
Той като чели не обърна внимание на въпроса ми и се намръщи. Беше се замислил за шетнайстия ми рожден ден. Аз самата го помнех като мрачен и отвратителен. Бях се върнала в дома ни в Евансвайл. Беше ми изключително неприятно, въпреки слънцето, което грееше силно навън. Спомних си подредената ми стая и... онова странно чувство за опасност.
Погледнах към брат си, който все още не проговаряше. Просто се бе замислил и изживяваше отново онзи ден. Потреперих спомняйки си за черната сянка, за красивата синя рокля на леглото ми и за... за зъбите във врата ми. Месеци наред се будех от кошмари свързани с онази нощ. Единственото, което си спомнях след зъбите бе стаята ми в Дома.
- Крис... Какво е станало на рождения ми ден? Какво се е случило тогава?
Имах предчувствието, че именно заради тази вечер той ме избягваше толкова време.

by Кристофър Фернандес Вто Авг 24, 2010 2:32 am

Думите й ме върнаха обратно. Бях се отнесъл чудейки се как точно да й разкажа всичко. Усетих как потрепери и дочух очестеното биене на сърцето й. Може би противно на логиката ми, тя имаше някакви спомени от тогава, които сега бях успял да събудя.
- Онази вечер тъкмо бях приключил една от по-трудните си мисии. Бях леко изтощен, но се радвах, защото сестричката ми навършваше шестнайсет и много скоро можех пак да я видя. Бях ти купил подарък, който изпратих на Димитрий да го остави на леглото ти с една бележка от мен.
Усмихнах се. Бях сигурен, че рокляте щеше да й хареса и по-важното да й стане.
- По време на мисията обаче един от вампирите, които издирвахме от доста време и се опитахме да заловим, ни се изплъзна. Момчетата ме увериха, че ще се погрижат за него. Бяха забелязали, че направо преливах от щастие и знаеха защо.
Ерика ми се усмихна и видях в очите й любовта й към мен, благодарност, че не бях забравил за нея, а всъщност как бих могъл?
- Тъкмо се бяхме разделили с момчета и вече пътувах към теб, когато Никс ми изпрати видение - гласът ми стана студен и изпълнен с болка.
- Показа ми смъртта на Димитрий, аз... Един вид умрях с него. Опитах се да се свържа, но телефонът ми се бе счупил по-рано. Единственият ми изход бе да отида веднага при него.
Замълчах, преглъщайки буцата в гърлото си. Ерика ме погледна и прочетох в натъжените й очи едно неизречено "Съжалявам". Аз самият съжалявах.
- Закъснях - прошепнах с болка. - Димитрий, най-добрият ми приятел бе мъртъв. Сърцето ме заболя толкова силно, че имах чувството, че ще се пръсне и тогава... - впих ръце силно в плота спомняйки си писъка, ониз, който тотално довърши пропуканото ми сърце и го разби на парченца.
- Тогава...
- Тогава чух писък - обърнах се й я погледнах в очите.
- Твоят писък, Ерика. Разнесе се в нощта и заглъхна бързо като следобедна мъгла, но остана в главата ми. Кръвта ми се смрази. Сърцето ми се пръсна на парченца и изтичах към къщата с най-голямата скорост, на която бях способен, но отново бях закъснял.
Тя ме погледна с разширени от ужас очи. Извърнах поглед от лицето й. Бях сигурен, че това, което й кажех след малко щеше да я ужаси още повече.
- Но аз съм тук. Жива съм... - гласът й трепереше.
- Видях те да лежиш безжизнена в ръцете му. Тялото ти бе изпълнено с множество рани, кръвта ти бе навсякъде из стаята, а той... Той стоеше и се смееше.
Очите ме заболяха. Почувствах влага в тях и бързо отпих от бърбъна. Не смеех да погледна сестра си. Лицето й сигурно бе ужасено до смърт, а с голямото й въображение сигурно бе видяла картина подобна на истинската, която бях видял аз.
- Гневът ми се смеси с болката от загубата ти. Помислих те за мъртва. Ти не помръдваше, беше като парцалена кукла в ръцете му.
- Какво стана после?
Бях забил погледа си в пода пред мен, но не виждах него, нито части от стаята, бях се върнал в онази нощ, в онзи момент и виждах самодоволното му лице пред себе си.
- Чувствата ми взеха връх над мен. Загубих контрол, нещо, което до този момент не ми се бе случвало. Смъртта на Димитрий, а после твоята. Заляха ме гняв, омраза, болка... Сбихме се. Знаех, че бях изтощен, но чувствата, които бушуваха в мен ми даваха сили. Бях на прага на смъртта, когато...
Замълчах и погледнах ръцете си. Кръвта още бе по тях.
- Когато...
- Когато погледнах към ръцете си, които бяха обляти с кръвта ти. Аз... При нормални условия никога не бих го направил, но тогава... Ерика, аз... Пих от кръва ти. Наведох се и просто облизах край раните ти, не ги докоснах, не направих Отпечатък, нещо ми нашепваше, че не бива да го правя. С новите сили, които ми даде, успях да го убия. Наведох се над теб и гледах ръцете си, проклинайки се за това, което бях сторил.
Усетих ръката й на рамото ми.
- Тогава пристигнаха момчетата. Изненадаха се, че съм жив. Водеха Ловец със себе си, за да те бележи. Аз... бях в шок, не мислех, че наистина си жива. Тогава долових съвсем слабия ти пулс и нещо в мен трепна, зарадвах се. Белязаха те и те изпратиха тук, в този Дом. Реших, че не ти трябва чудовище като мен. Знаех, че ме мислеше за мъртъв за това просто изчезнах. Не смеех да те погледна в очите.
Дори и в момента не го правех. Бях забил погледа си в пода и не исках да срещам погледа й. Сигурно ме бе намразила. Очаквах всеки миг да ми се разкрещи, да ме удари, да излети от тук със скоростта на светлината.

П.П. Егати и дългия пост Shocked

Който го прочете целия го признавам - смел е Laughing

by Ерика К. Фернандес Вто Авг 24, 2010 3:14 am

Стоях и не помръдвах. Поех си дълбоко въздух и чак тогава осъзнах, че го бях задържала. Това, което ми разказа ме ужаси. Предстаях си ужаса, които самата аз бих изпитала в подобен момент. Спомних си за окървавената му риза, когато полицаят ми я предаде и болката, която изпитах тогава, но не го бях видяла с очите си, а той... Крис ме бе видял почти мъртва в ръцете на онзи... онзи проклет вампир и е помисли, че ме бе загубил. В подбна ситуация сигурно и аз бих полудяла.
"И защото си импулсивна,постарай се да го изслушаш и се постави на негово място преди да му кажше,каквото и да е."
Гласът на Джеймс отново се появи в главата ми. Тогава, в онзи момент не го разбрах какво искаше да ми каже, но сега... Сега вече всичко си идваше на мястото.
"Вчера се видях с него беше в кабинета ми..Поговорихме за някой неща,който той лично трябва да ти каже,сега се разбързай."
Потреперих. Крис му бе разказал всичко това. Сигурна бях! За това настояваше да побързам, за това ме гледаше така и ме бе събудил толкова рано.
"Ти наистина ли смяташ че те мрази? Поне това мога да ти гарантирам,останалото трябва да го чуеш от него."
Погледнах към Крис, който продължаваше да гледа в пода пред него, но бях уверена, че не го виждаше. Той чакаше. Просто чакаше да види реакцията ми. Толкова време наред бе бягал от мен, криел се е и не е можел да ме погледне в очите заради тази случка, заради този проклет инцидент!
"Тогава чух писък. Твоят писък, Ерика. Разнесе се в нощта и заглъхна бързо като следобедна мъгла, но остана в главата ми."
"Тялото ти бе изпълнено с множество рани, кръвта ти бе навсякъде из стаята, а той... Той стоеше и се смееше."
"Ти не помръдваше, беше като парцалена кукла в ръцете му."
Стрполих се на стола и погледнах ужасена към Крис. Част от думите му все още отекваха в главата ми. А той просто стоеше и чакаше.
"Едва ли би искала подобно чудовище като мен за свой брат."
Думите му изскочиха в съзнанието ми. Беше ги казал малко по-рано. Тогава не можех да ги разбера, но сега... Сега паснаха идеално на подредения пъзел. Той изпитваше вина, вина за това, че не бе успял да спаси най-добрият си приятел, вина, че за малко не съм умряла, вина, че бе пил от кръвта ми. Спомних си ужаса, с който гледаше към ръцете си, виждайки собствената ми кръв по тях.
Тялото ми потрепери. Изправих се и се приближих до Крис, които затвори очи. Вгледах се в лицето му. Имах чувството, че едва ли не очакваше от мен да му се нахвърля и да го обвиня във всичко онова, което ми бе казал. Но той не бе виновен. Бе направил всичко по силите си и бе успял да ме спаси.
Повдигнах лицето му, а той отвори очи и ги срещна с моите, които бяха премрежени.
- Не си бил виновен ти. Прощавам ти за всичко.
Изрекох единствените думи, които можех да измисля в този момент.

by Кристофър Фернандес Вто Авг 24, 2010 3:33 am

Думите й отекнаха в съзнанието ми, повтаряйки се отново и отново като ехо. Тя не избяга, не ме обвини за нищо дори не ме удари! Напротив, стоеше пред мен и плачеше без глас. Прочетох любовта в очите й, която сега ми се стори някак си още по-голяма от предишната.
Последните й думи отново се заблъскаха в главата ми. Прощаваше ми... Нещо, което си мислех, че никога нямаше да чуя от нея.
Отдръпнах се от барплота и се приближих към нея. Тя не помръдна. просто стоеше и ме гледаше изпълнена с любов към мен. Сложих ръце на раменете й, погледнах я в очите за миг и я притиснах силно в обятията си. Краката ми не издържаха и паднах на колене пред нея, обвил тялото й с ръце. Опрях челото си в тялото й и просто застинах така.
Никога до сега не бях плакъл, никога. Нито когато родителите ми починаха, първо единия, а после другия, нито когато видях Димитрий да лежи безжизнен в ръцете ми, нито дори при смъртта на собствената си сестра. Бях изпладал в шок, но никога не бях проливал нито една сълза. Но днес, точно в този момент думите й свалиха толкова голям камък от сърцето ми, че просто не успях да се овладея. Сълзите потекоха от очите ми и я измокриха. Държах я силно в прегръдките си благодарен за тези прости думи, които бе изрекла.

by Ерика К. Фернандес Вто Авг 24, 2010 4:10 am

Усетих топлите му сълзи върху бялата ми блуза. Той се бе свлякъл пред мен и ме бе прегърнал толкова силно, че имах чувството, че ще ми счупи нещо. Въпреки че знаех, че не би могъл. Никога до сега не го бях виждала да проронва и една сълза. Винаги бе силен, изпълнен с твърдост и решимост, точен, никога не се отчайваше, не губеше самообладание, а сега... Сега стоеше пред мен на колене и плачеше. Явно думите ми му бяха въздействали доста силно.
Зарових пръсти в косата му и го притиснах към себе си.
- Всичко е наред - прошепнах, опитвайки се да го успокоя. Обикновено ролите ни бяха наобратно, но точно в момента не ми пречеше аз да бъда по-силната от двама ни и да го отешавам. Той го бе правил толкова често за мен, а и не вярвах това някога да се повтори.
- Напразно си се измъчвал. Ако можех бих дала цялата си кръв, за да те спася. Ако можех щях да дам и живота си в замяна на твоя. Обичам те, Крис, и това никога няма да се промени. Винаги ще бъда на твоя страна независимо от обстоятелствата. Бъди и ти винаги до мен. Имам нужда от теб и от подкрепата ти.

by Кристофър Фернандес Вто Авг 24, 2010 4:17 am

- Никога повече не го казвай!
Изправих се и я погледнах твърдо.
- Никога повече не казвай, че искаш да дадеш живота си за мен. Никога няма да ти го позволя!
Тя ме погледна леко изненадана, но не отговори. Чертите на лицето ми омекнаха и аз я притеглих към обятията си, прегърщайки я силно.
- Обещавам ти - прошепнах тихо и я целунах по главата.
- Обещавам ти никога повече да не те оставям сама и винаги да бъда до теб, докато имаш нужда от мен. В денят, в който ми кажеш, че не ме искаш никога повече в живота си, ще се махна, ще изчезна и повече няма да чуеш нищо за мен.

by Ерика К. Фернандес Вто Авг 24, 2010 4:24 am

- Винаги ще имам нужда от теб - прошепнах на свой ред в обятията му и го прегърнах силно, а той се разсмя.
- Какво? - погледнах го с невинния си поглед и запърхах с мигли.
- Нищо. Радвам ти се. Не може ли да се радвам на малката си сестричка, която изглежда доста е пораснала.
Усмивката разцъфна на лицето му и аз на свой ред се засмях. Ето това вече бе моя Крис, моя брат, моя обичан и всеотдаен по-голям брат!
- Може. Стига да не прекаляваш много - намигнах му шеговито и получих още една от целувките му. Коремът ми обаче изкъркори и аз го разтрих.
- Дали случайно не ти се намира нещо вкусно от твоите гозбички? - подсмихнах се сещайки се за шоколаадовия кекс на Клауд. - Не бих отказала и шоколадов кекс, ако имаш.

by Sponsored content

Апартамента на Кристофър

Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър

Re: Апартамента на Кристофър