Re: Конюшните

by Soul Fay Съб Авг 11, 2012 12:02 am

Soul се запъти към една от конюшните, където се намираше нейният кон. Влизайки в този раздел тя въздъхна. Там я чакаше голям, мъжки и черен кон. От нея се предполагаше да почисти конюшната и чак тогава да язди.
- Е браво на теб... - тя огледа мърсотията, която конят бе създал.
- По дяволите! - помисли си тя.
- Защо ли изобщо съм тук.. това училище..е само за богаташи...-.
Черните и` очи пробляснаха в контак с леката светлина. Тя бързо грабна лопатата и започна да чисти, както и бе наредено от учителя. По време на чистенето тя си мънкаше нещо грубо под носа като от време на време отмяташе черните кичури коса, които влизаха в очите и`.

by **Кеизи Нют** Съб Сеп 29, 2012 12:35 am

Аз и Изи влязохме в конюшните. Изи раши да поязди но въпреки усилията и да ме накара и аз да пояздя не успя. Аз седях на един стол и я гледах. Мина около половин час тя дойде. Слезе от коня си. Изглеждаше уморена.
-Какво стана?
-Нищо май коня днес не беше в добро настроение.
-Добре ли си.
-Да на мен нищо ми няма.
-Хайде и ти поне веднъж се качи на някой кон.
Каза Изи и на сила ме придърпа много решително ме метна на един кон. Мина аколо половин час. Изи ме попита:
-Какво стана защо изглеждаш така.
-Беше жестокооооооооооооооо!
-Боже мой изкара ми ъкъла.

by **Isabelle.** Съб Сеп 29, 2012 12:48 am

- Радвам се, че ти хареса, но сега е време да пояздиш сама! Ти язди Тофи, а аз ще взема коня на Сиси!
Подадох ѝ юздите на Тофи и изведох Блаксторм. Качих се и Катрин направи същото. Двете излязохме на алеите зад конюшните и аз прошепнах на Бласторм:
- Знам, че Сиси ти липсва и ти обещавам, че ще се видите скоро!
Тя изцвили радостно, а аз я потупах по врата.
- Е Катрин, нещо ново при теб?

by **Кеизи Нют** Съб Сеп 29, 2012 4:25 am

Когато ми зададе въпроса "Има ли нещо ново при теб?" бях готова да серазплача. Но всъщото време се чудех дали да и кажа. В един момент нещо ме бутна. Това беще тофи.Имах чуството че конят ми казваше "Кажи и кажи.". Накрая реших да си мълча.
-Нищо ново няма, а при теб.
-И при мен.Искаш ли да започваме да яздим.
-Добре, хайде!!!

by **Siesta** Нед Май 12, 2013 6:20 am

От одавна не бях виждала Блаксторм. Напоследък просто нямах време иначе обожавах да язда. Въпреки, че Блаки беше доста непокорна мен почти винаги ме слушаше. Имахме разногласия по някои въпроси, но тя винаги ми бе нещо като най-добър приятел. Изи ми беше също най-добра приятелка и за това нямаше спор, но Блаки винаги беше насреща, а Изи не. Все пак Изи бе червен вампир, а Блаки - кон. Можех да я язда по всяко време. Никога не ми беше проблем.
Сега се бях насочила към конюшните. Горях от нетърпение да видя моето момиче и да я яхна. Да чуя лекото й прихване и да усетя седлото. Исках да вплета пръсти в гривата й и да се носим по-бързо от вяртъра. Косите ми да се развяват и да чувствам сърецето си как тупти радостно в елфория. Имах нужда да почувствам това отново. Да се чувствам жива, а не да мисля за проблеми от типа дали някой червен ще ме надуши в тунелите или дали някой мой приятел няма да си пийне малко от мен. Не разбирах какво толкова харесваха Хенри и Сайлас в кръвта ми. Беше кръв като кръв.
Бях пред конюшната на Блаки и чух радостното й прихване. Усмихнах се, че все още ме помни и с усмивка на уста отворих вратичката й на обора. Тя излезе с бясна скорост и направи едно малко кръкче на около десетина метра от мен. След това дойде и си напъха муцуната в ръцете ми. Аз нежно я помилвах и тихо я запитах.
- Искаш ли да пояздим? Да потичаме? Искаш ли любов моя?
Блаксторм прихна в знак на съгласие. Странно от одавна не бях обшувала с животните чрез дарбата си. Почнах да се чудя да не би да я бях изгубила. Може би просто се бях отделила прекалено много от тях и Никс ми бе отнела дарбата. Щях да се самосъжелявам и ако бях пропиляла такава дарба. Не знаех защо Никс ми бе дала не само способноста да разбирам животните, но и те мен и същевременно сили над елемента вятър. Едва ли бях най-добрият й избор. Все пак бях просто момиче. Едно момиче, което не ставаше за нищо друго освен за хладилник. Е трябваше да съм оптимист. Поне бях хладилник. Някои дори за това не стават.
,, Ти си много повече от това за което се мислиш''. Отекна гласа на Блаксторм в съзнанието ми и се успокойх. Първо разбрах, че не съм изгубила дарбата си и второ разбрах, че на някой все още му пука за мен. Усмихнах се и прошепнах на Блаки.
- Обичам те.
след това обаче изведнъж чух един самонадеян глас зад себе си и повярвайте ми разпознах го особенно добре.
- Какво забога искаш Хенри?

by **Хенри** Нед Май 12, 2013 8:13 am

Разхождах си се най-спокойно из конюшните и търсех подходящ кон за себе си. Така де за мен рядко се намира подходящо същество, което да издържа моята хладенина и безразличие към него. Нямаше да е лесно да намеря такъв кон, но нямаше да се откажа. Както винаги живота ме изненадва, защо сега не ме изненада с някой красив и забележете черен кон. Някой за мен.
Както и да е. Не ми е на зор дали ще имам кон или не просто доста хора или да ги нарека вампирчета имаха коне и се занимаваха с тях през свободното си време. Все повтаряха, че споделяли с конете си грижите си и се чувствали по-добре. Аз не, че им вярвам нито, че имам много грижи ама...мацките си падаха по животни. А някои ме определяха като жребец. Ето защо един кон мисля, че ще е добро начало за изграждането ми на имидж в тези среди.
Точно бях стигнал до конюшните и подушвах онази натрапчива миризма на обор и видях една женска фигура. Беше добре оформена, почти като порцеланова. И като се приближих още малко разбрах, че това беше мис Редфиш. Усмихнах се лукаво и се приближих. Подпрях се на входа на обора и й казах.
- Кончета, а? Я ми докарай едно. - усмихнах й се. Бях застанал в една супер секси поза и нямаше начин да не ме забележи. Ако ли не знаех и други начини да я накарам да ме погледне. Начини включващи малко зъбки. Е предполагам нямаше да използвам този начин ама ако ми скимне.

by **Siesta** Нед Май 12, 2013 8:43 am

Не знам защо, но Хенри ме дразнеше. И то много. Не постоянно, но си ме дразнеше.
Обърнах се към него и го изгледах ядосано.
- Не ми е до закачки Хенри. Искам само малко да поязда далеч от цялото напрежение и прочие.
въздъхнах безпомощно и го изгледах омолително. Защо веднъж не мога да остана с любимото си същесто, оточнявам Блаксторм. Исках малко лично пространство и време за размисъл. Да помисля за живота. За бъдещето ми, което за сега беше в застой. Не правех нищо по въпроса. Трябваше да измисля нещо. Трябваше да се занимавам с нещо. Каквото и да е. Да уча. Да се скитам и з библиотеките или просто да рисувам. Да правя нещо, което да ме разтоварва. Имах нужда да помисля за миналото си и най- после да осъзная, че никога повече няма да съм същата Сиси. Повече нямаше да се разхождам по улиците, без грим. Нямаше да мога да видя родителите си нормално нито да контактувам с приятелите си. А чак сега се сещах за брат ми и сякаш тежеста която усещах преди да разбера, че той е червен се бе върнала в гърдите ми и спираше дъха ми. Очите ми се насълзиха. Не знаех къде е и дали въобще е жив.
Почувствах муцунката на Блеки до лицето си и това ме накара да се съвзема и да се откъсна за момент от тревогите си.
- И така Хенри. Ако искаш кон не мога просто така да ти дам един, а трябва ти да го избереш и той теб. Нещо като котките. Няма значение. В момента не ми е до това да те уреждам с кон. Сам си намери. Аз...имам работа.
определено това оправдание беше най-лошото което можех да избера, но нямах намерение да му кажа ,, Остави ме защото в момента съм напълно сасипана и смятам да седна и да се тръшкам''. Щеше да е абсурдно тъпо от моя страна. И все пак какво му пукаше за мен и моите проблеми. Да си намери кон и да не се занимава с мен, защото в този момент бях доста раздразнена и определено бих му забила един ако ми посегнеше да не говорим какво щях да направя ако се опиташе отново да пие от мен. Тогава щеше да стане страшно.

by **Хенри** Нед Май 12, 2013 11:59 am

Усмихнах се леко, защото бях прочел всяка една нейна мисъл. Беше й мъчно и го разбирах. Не ми беше съвсем безразлично. Все пак ми беше приятелка, нали така? Исках да ме приема като човек на когото може да сподели мъката си. Да, обичах да дразня, но можех да съм добър слушател ... май. Ако ли не поне щеше да си излее мъката на някой. Приближих се до нея и й казах.
- Знам, че предимно те дразня и това е така защото обожавам ти да ми се връзваш, но ако искаш можеш да споделиш каквото и да е с мен. Знаеш, че чета мисли затова си го казвам на право. Ако се нуждаеш от приятелско рамо на което малко да поплачеш и да излееш чувства съм на среща. Дори да не ставам за слушател поне ще ти олекне като кажеш на някой проблемите и грижите си. - очаквах да почне да хлипа и да си излее душата пред мен, а аз да трябва да я прегърна утешително, но не се случи това. Тя беше здрава като камък. Не показваше и малък признак за това, че ще се срути пред мен или изобщо дори, че ме е чула. Може би отново бе потънала в разсъждения или просто се бе изключила. Да. Може би се бе изключила от света не мислейки за нищо и никого. Не възприемайки движенията и думите. Четях мислите й, но не шпионирах мозъка й. Просто понякога прочитах някоя нейна мисъл и това е, а сега не исках да го правя. Всъщност да сме си откровени исках, но нямаше да е редно. Мислише си или не мислише, все едно, за нейни си проблеми и аз нямах правото да й се меся в живота. Спомних си последния път когато се бяхме срещнали. Тогава пих от нея на сила и й наговорих доста гадни неща.
- Искам само да се извиня. Миналия път се държах толкова грубо. Просто аз не знаех за... родителите ти и за това колко тежка е била за теб загубата им, а сега тепърва разбирам и за брат ти. Та исках да се извиня. - усмихнах се пак, но по-скоро на себе си и леко потропнах по дървената греда на обора.
- Та аз ще... - посочих към пространството зад себе си в знак, че ще се разкарам от главата й.

by **Siesta** Пон Май 13, 2013 10:04 am

Не смятах да плача точно сега. Имах и други грижи освен да плача. Каква полза, че ще пролея някоя друга сълза. Това нямаше да ми реши проблема. Нямаше да направи така, че брат ми да дойде при мен. Нито щеше да направи така, че всяка една моя болка да изчезне. Нито щеше да ми върне хората, които обичах от предишния живот. Нито щеше да оправи проблемите ми. Плакането е за слабите. ,, Усмихвай се!". Това ми беше казала майка ми преди да почине. Щях да следвам това което ми бе казала. Това е. Щях да мисля за проблемиет си по-късно.
- Искам само да се извиня. Миналия път се държах толкова грубо. Просто аз не знаех за... родителите ти и за това колко тежка е била за теб загубата им, а сега тепърва разбирам и за брат ти. Та исках да се извиня.
отекнаха думите на Хенри в съзнанието ми и тогава осъзнах нещо. Винаги отлагах. ,,По-късно ще се справя'' или ,, Сега имам по-важна работа''. Аз се бях променила, нали? Отлагането бе за миналата Сиси. Сега съм нов човек. Нямаше смисъл да отлагам. Щях да говоря. Щях да мисля за загубите си и за това което получих през новият си живот. Щях да планирам. Щях да живея в реалноста, а не зад маска от усмивки. Щях да променя отношението си към хората, които ме дразнеха и към тези към които имах доверие и с гордост бих нарекла мой приятели. Щях да дам последен шан. Без повече ,, Той ще се промени''. Без повече самозаблуждения. Ще бъда това което съм. Поне веднъж да сваля усмивката си. Защото истинско ли е щастието ако не можеш да приемеш най-малкото, че си вампир и бъдещето за теб няма да е такова каквото си си го представял.
- Стой!
наредих с твърд и решителен глас. Беше прав. Трябваше да си излея сърцето. Трябваше да покажа поне на един човек в целия свят, че не съм само усмивки и, че имам чувства. Обърнах се към него с безизразно лице.
- Прав си. Трябва да си кажа това което ми тежи. Ще започна с това, че все още не мога да приема сегашният си живот. Не мога да проумея, защо съм такава. Не мога да проумея, че всичките ми детски мечти се пръснаха с идването на полумесеца на челото ми. Всичките ми проблеми дойдоха с Никс и всички вампирски неща. Все пак обаче ми харесва. Да имам новият полумесец. Срещнах много нови хора. Така де. Вампири. Теб, Изи, Сайлас, Стийван, Есмералда, Катрин, Soul, Клаус и още кой знае колко. Срещнах и не само вампири, но и животни. Блаксторм, Сив, Мишчето и още. Друго което ме трвожи е, че не съм виждала брат си. В началото мислих, че просто е човек и повече няма д аго видя, но сега се безпокоя още повече след като знам, че е червен. Може вече да е на пепел и аз да не знам. Може да умира от глад. Освен това ми липсва майка ми и баща ми. Липсва ми тяхното присъствие. И преди ми липсваше, но сега е още по-гадно. Не преставам да мисля за тях. На всичкото отгоре почти всичките ми приятели от мъжки пол пиха от кръвта ми. На Сай даже му имах доверие. Бяхме гаджета, а после...На всичкото отгорв нарани най-добрата ми приятелка. Не знам как Никс е избрала такъв боклук като мен? За нищо не ставам.
не можах да сдържа сълзите си и те рукнаха от очите ми. Наистина как Никс е избрала такъв боклук като мен за нейно дете. Освен това притежавах контрол над елемента въздух. Как избра точно мен за тази дарба. Има сто пъти по-добри вампири от мен, който могат да използват тази дарба по-добре от мен.
- Признавам бива ме само в едно нещо. Бива ме само в това да съм закосвалня. Да ми се редят на опашка и да пият от мен. За друго не ставам. Никой не ме счита за вампир. Ти сам каза, че мисля света за розов. Нямам представа за реалността. Нямам представа за живота си какво остава за реалноста?

by **Хенри** Пон Май 13, 2013 10:25 am

Имах чувството, че тя получава нервен взрив. Изведнъж се бе обърнала с ледено изражение и почна да си излива душата. Разправя ми на дълго и на широко за какво се тревожи и нито веднъж не трепна. Дори когато спомена мъртвите си родители и брат си, който явно според нея е мъртъв. Не знаех какво да правя. Тя просто ми говореше, а аз се бях вцепенил. До сега не бях виждал Сиси така сериозна и без усмивката й ме плашеше. Не приличаше на усмихнатата Сиси, която винаги вдъхва живот около себе си, а на изтормозена от живота и тревогите вампирка. Не знаех какво да направя и как да реагирам и тогава маската й почна да се пука и на лицето й видях още по-страшна гледка от безчувствеността. Мъка. Бях я виждал и преди на нейното лице, но никога толкова силна. Емоциите й бяха се разбушували в нея самата и тя не можеше да ги изгаси.
Приближих се до нея и я прегърнах, а след това, забележете, без да ми пика дали ще си изцапам черната, секси риза седнах на една кипчинка слама. А след миг ме удари още една вълна от изненаданост. Тя се нарече боклук. Замеси и Никс в своите обяснения и се почувствах задължен да я успокоя по някакъв начин.
- Не си боклук. Ти и Изи сте по-силни отколкото който и да било. Аз например нямаше да мога преодолея всичката скръб без да убия някого. И богинята ни е мъдра. Умее да прави правилни избори. Знае, че теб те е грижа за другите. И това, че все още даваш шансове на другите да се поправят показва само, че те грижа. Грижа те е за чувствата на другите. Обичаш приятелите си и ако казваш, че това е грешен избор значи си луда. Ти си невероятен човек Сиси. Много хора искат да са като теб. Заобиколени от приятели. Заобиколени от хора, които въпреки малките грешчици биха направили всичко за теб. Човек би убила за твоята сила. За психичната ти психика. За това колко много си понесла. Понесе два пъти загубата на брат си. Загубата на родителите си. Тогава когато Блаксторм стана някакво демонично нещо. Тогава когато Сай те е хапал. Понесе и моето ухапване. Все още се държиш. Все още си цяла. Живота ти е дал такава сила да устоиш на загубите и болката, че не бива да се наричаш боклук. Та ти се усмихваш винаги. От къде намираш толкова сили. Всеки път се усмихваш въпреки болката в сърцето ти и болезнените ти спомени. Ти си вечно усмихната. Зареждаш околните с положителна енергия не зависимо от тяхната болка. Всеки един твой познат бо се побъркал ако нещо ти се случи. Всички те обичат. Възхищавам ти се Сиси. - бях я прегърнал силно и се успокоих, когато усетих, че тя не хлипа, а душа спокойно. Бе спряла да плаче и това ми правеше щастие. Освен това такава реч бях дръпнал, че ако продължеше щях да й забия два шамара за да се съвземе. Почти никога не съм говорил така към някого.

by **Siesta** Вто Май 14, 2013 12:28 am

Не вярвах на милите му думи. Беше по-мил от обикновено. Никога не съм си представяла, че именно той ще ми дръпне такава реч за това колко ценна стока съм. И все още се чувствах незначителна и малка, но в неговите прегрътки ми беше топло и някак успокояващо. Обичах някой да ми казва каква ценна стока съм, но това беше някак по-различно. Сякаш изразяваше собствените си чувства, а за него това беше рядкост. След като спря да говори бях усетила, че лицето ми изсъхва от солените и горчиви сълзи и може би скоро време пак щеше да изгрее усмивка на лицето ми.
Стоях неподвижно. Имах чувството, че неговата топлина ме обгръща напълно и ме кара да съм още по-спокойна. Чувах сърцето му как бие в един ритъм с моето. По това разбрах, че съм и спокойна напълно. Вдигнах глава, която до сега държах прилепена до гърдите му и едва едва казах.
- Наистина ли го мислиш или го казваш само, за да ме успокойш и за да имаш предекст да ме прегърнеш и когато ти изнася да се нахраниш?
казах с някак пресипнал глас, а очаквах да има поне лека нотка на закачка или каквото и да е. Изненадвах все повече себе си.
Дори да бях изляла душата си пред него и дори и да ми бе казал толкова виско ценящи ме думи, пак бях предпазлива и никой не можеше да ме съди за това. Бях свикнала с това, че повечето момчета ме използват за да пият от мен, а дори не знам защо. Ето поради тази причина винаги бях на щрек и обичах да очаквам всичко от всекиго. Никога не биваше да подценявам никого.
В следващия миг обаче почувствах нещо. Лек повей. Съвсем доловим. Мина през връхчетата на косата ми и проникна в душата ми. Успокой разтроеното ми сърце и усетих отново да се повдига в мен желанието за това да се усмихна. Сякаш усмивката беше жизнено важна за оцеляването ми. Не можех да не го направя и в следващия миг усетих как връхчетата на устните ми се разтягат в широка, весела и облекчаваща ме усмивка. Мислено благодарих на елемента и отново се сгуших в Хенри.

by **Isabelle.** Вто Май 14, 2013 12:48 am

Тази екскурзия до Париж беше...странна. Но благодарение на нея разбрах много неща. Тогава всички си свалиха маските. Сега вървях към конюшните в тъмните си, впити дънки и розова блуза, меденорусата ми коса се развяваше свободно, а аз си тананиках една песен:
- Тази пустинна роза, чиято сянка носи тайно обещание. Това пустинно цвете без сладкия парфюм, който ще те измъчва повече от колкото досега...
Влязох в дървената постройка, като докоснах внимтелно двете големи греди на входа. Това място преживя много. Насочих се към местенцето на Тофи, но забелязах, че Блаки е пусната. Приближих се бавно и я погалих нежно по врата. Тя ме погледна с големите си, черни очи, изпръхтя и тръгна нанякъде. Последвах я и видях Сиси и Хенри пред оборчето на Блаксторм.
- Хенри! Сиси! - прегърнах ги силно и ги огледах. - Добре ли сте? Сестра ми, плакала ли си?
Тя кимна тихо, въпреки че на лицето ѝ имаше широка усмивка. Усмихнах се и им помогнах да станат.
- Знам какво ще ви оправи настроението! Връщам се след малко!
Отидох до края на конюшната и взех юзди и седла за трите коня и по една ябълка. Отворих оборчето на един здрав , черен кон и го подканих да дойде. Върнах се при Сиси и Хенри и им дадох седлата, юздите и храната.
- Така, Хенри, това е...всъщност ти трябва да му измислиш име. После го нахрани, оседлай и му сложи юздите. Сиси, ти му помогни ако се затруднява, но гледай да обърнеш внимние и на Блаксторм. Аз отивам при моя жребец!
Намигнах им и се затичах към оборчето на Тофи - здрав, карамелен на цвят кон с дълбоки, тъмни очи. Той изпръхтя радотно и щом отворих вратичката се приближи към мен, а аз го прегърнах.
- Липсваше ми, красавецо! Хайде да яздим!
Среших го, сложих седлото и юздите му и отидох при онези двамата. За щастие бяха готови. С един скок се озовах на гърба на Тофи и го обърнах към изхода на сградата. Подвикнах през рамо:
- Тръгваме ли сладурчета?

by **Хенри** Вто Май 14, 2013 5:19 am

Радвах се,че Сиси отново ме прегърна. Личеше си, че й харесва да е на сигурно. Така де мисля, че бях много по-надежден от онзи Сайлас. Нямаше да я дебна, за да лоча кръв. Просто подавах приятелско рамо. Единственото което не ми хареса е, че бе предпазлива с мен. Не исках да е предпазлива. Аз нямаше да я нараня. Нито нея, нито Изида. Не бих им посегнал. И все пак се радвах за това, че не бяга от мен, а е склонна да бъде близо до мен без да бяга и страхува. Да се отпусне и да диша спокойно без да я задушават проблемите. Но единственото което ме накара да се зарадвам повече бе това, че тя се усмихна и сякаш слънцето изгря изведнъж. Освети ни и всичко около нас. Все едно малко, невинно момиченце ми се усмихна и просто нямаше как да потисна моята усмивка договор на нейната.
След малко обаче дочух друг глас идващ от някъде. Беше ми познат. И след малко видях и лицето на момичето на което принадлежеше гласа. Русокоската Изида. Въздъхнах облекчително, че не е някоя моя откачена фенка. Отново си върнах някак безразличния и самоуверен вид.
- Слава на Никс, това си ти. Помислих те за някоя моя откачена фенка. Щях да се видя в чудо. Нямаше как да бягам защото Сиси ме бе пленила. Така, че ми достави голямо удоволствие. - усмихнах й се престорено. След това Сиси ми помогна да опаковам коня, който Изи ми бе изкарала. Не ми харесваше. Беше черен, но не го познавах. Освен това имаше своя воля, а аз исках някой който да ме слуша поне малко. Поне Сиси я слушаше. Да имах и аз нейната дарба и мен щеше да ме слуша. След като бе оседлан трябваше да го яздя. То лесно на думи ама я ела ти да се качиш на т'ва чифтокопитно. Правеше се на интересен. Паднах поне пет пъти, а чудото сякаш ми се присмиваше, защото всеки път цвилеше като лудо.
-Отказвам се! Край! Този е ужас. Този просто е ужас. Няма да стане. Това е. Край! Съсипа ми ризата. - седнах на близката пейка и закрих с ръце лицето си.

by **Siesta** Вто Май 14, 2013 6:54 am

Както ми беше удобно в пегрътките му, чух гласа на Изи и той се наложи да стане. От одавна не бях стояла в прегръдките на момче без да ме е страх дали няма да ме гризне.
Станах и леко се изтупах от сламата, а през това време Блаксторм, която на последак беше доста спокойна, се приближи до мен. ,, Искаш да не съм спокойна ли? Защото повярвай ми мога!" Усмихнах се и я погалих по гривата.
- Моята нощ, Блаки.
след това огледах другите и без никой да ме вижда прошепнах в ухото й. Тихо, нежно и спокойно.
- Искам да подивееш. Искам да избягам от тук. Да избягаме от Тулса. Да сме само двечките и вятъра в косите ни... така де и в гривите. Ще го направиш ли моя малка нощ?
тя се изненада и прихна. Усмихнах й се, а след това в полезрението ми попадна Хенри. Той се мъчеше с всички сили да се качи на жребеца, който Изи му бе дала, но повечето му опите се проваляха. Избухнах в истеричен смях, а след като се успокойх обявих.
- Аз се махам от тук. Така или иначе смятах да язда, но вие сте тук. Затова ако искате може да дойдете с мен извън Тулса, разбира се ако ме настигнете, или да си стойте тук. Чао ви.
след това се метнах на Блаки и се изтреляхме на някъде. Н е ми пукаше, че не бях си прекрила белега. Не ми пука дали някой ще ме разпознае. Просто исках да си почина. Това е.
Усещах вятъра в косите си и това ме правеше щастлива. Чувствах се освобедена. Свободна да живея.

by **Isabelle.** Вто Май 14, 2013 8:40 am

Значи ще се състезаваме, а! Сиси се движеше доста бързо, а след малко съвсем се изгуби от погледа ми. Обърнах се към Хенри, който все още се мъчеше да се качи на коня. Накрая се отказа и седна на една от пейките. Въздъхнах и седнах до него.
- Разочароваш ме! Обикновено не се отказваш толкова лесно! Така или иначе трябва да настигнем Сиси, затова ти предлагм няколко варианта... - Отнякъде се изви силен вятър и аз притворих очи, за да предпазя очите си от пепелта. Значи Сиси беше щастлива. - Та, предлагам ти следното...Първото ми предложение - можеш да се опиташ отново да се качиш на черния кон, като този път се държиш по-здраво за юздите. Второто - ти да се качиш на Тофи... - посочих коня си, който само чакаше да хукне след Блаксторм и Сиси. - ...а аз да се кача на другия кон. И последното предложение е да яздим на един кон, но тогава няма да настигнем Сиси скоро...просто не е по силите на конете.
Сложих ръката си на рамото му и отидох до изхода на конюшните. Загледах се в луната - голяма и сребърна и звездите, наобиколили я като стражи. Лекият ветрец развяваше косата ми и листата на дърветата. Започнах да се въртя в кръг, докато накрая не ми се зави свят и се строполих на земята. Започнах да се смея, гледайки земята и звездите.
- Красиви са!

by **Хенри** Вто Май 14, 2013 9:32 am

- Ти си луда! -казах й направо. Нямаше смисъл да прикривам това което мисля за нея. Станах от пейката и отидох при Изида и легнах до нея. Въздъхнах.
- Мразя нощта. - признах си аз. - Прекалено е мрачна и зловеща. Повечето катастрофи стават през нощта. Убийствата също. Мрака е зло, а светлината е добро. Винаги така се дифиницират злото и доброто. - преместих ръката си върху нейната. Не я помръднах нарочно. Тя беше блонди, а на мода бяха блондитата.
Станах и й подадох ръка, за да стане. След като се изправи я придърпах при себе си. Придърпах я в обятията си, които преди малко бяха убежище за Сиси и нейната мъка. След това леко вдигнах брадичката й и леко и нежно допрях устни до нейните. Устните ни се сляха в една невинна и нежна целувка на фона на нощта. След това я отлепих от себе си.
- Сега аз давам нови два варианта. Да дойдеш с мен в училището или да останеш тук с конете. Има и трети. Да отидеш след Сиси. Ще те чакам утре в седем часа във вашата стая. - след това я оставих. Това беше импулсивно направено, но признавам си хареса ми. Ето защо бе възможно да излезе нещо. Бях насреща ако тя искаше да се пробва. Сега бях прекалено уморен, а скоро щеше да се съмне. Не ми пукаше къде е отишла Сиси и дали ще се върне. Онова при конюшните беше само за да я успокоя. Мразех някой да отнема погледите на другите от мен. Все едно. Сега ме беше грижа само за Изи и за това дали няма да се изпепели след час, когато изгрее слънцето. Обърнах се и й казах.
- Между другото слънцето ще изгрее след час. По-добре да се прибираш. - усмихнах й се.

by **Isabelle.** Вто Май 14, 2013 9:51 am

Честно да си призная не ми пукаше кога ще изгрее слънцето. В момента се чудех дали да тръгна с Хенри или да настигна Сиси.
- Светлината не винаги означава добро, както и тъмнината не винаги означава зло. - прошепнах тихо, но знаех, че Хенри ме е чул. Всичко се случи толкова бързо, че сега съвсем се обърках. Той вече тръгна, не исках да оставам затворена в конюшните, затова се качих на Тофи и го пришпорих да побърза. Не знам колко време яздехме, но вече се усещаше, че не оставаше много време до изгрева. Забелязах една фигура. Беше прекалено едра за да е човек или кон. Оказа се, че това са Сиси и Блаксторм. Използвах ледената ефира, за да създам стена, която да ги спре, докато ги настигна. Скоро се озовах до тях и си поех въздух.
- Сиси, трябва да се връщаме! Слънцето ще изгрее след по-малко от 30 минути, а за да стигнем до тунелите ще ни трябват 20 минути! Хайде, ела!
Обърнах Тофи в обратната посока и кимнах на Сиси да тръгваме.

by **Siesta** Сря Май 15, 2013 3:11 am

Липсваше ми всичко това. Да препускам и да усещам косите си как се веят. Да усещам вятъра около мен. Усмивката ми беше ярка и разтегната от ухо до ухо. Дърветата на около се движеха светкавично бързо и образите им се размазваха в тъмната и мистериозна нощ. Мрак обвиващ цялата планета. Мрак, който за мен беше като спасение. Мрак, който ме караше да съм спокойна. Мрак, който ме караше да се доближавам повече до същността си. До мисълта, че ще съм вампир до края на живота си не мога да променя това. Усещах сърцето си да бие от вълнение. Чувах сърцето на Блаки. Чувствах се така свободна и лека. Можех да премина с лекота през всяка една преграда. Можех да полета заедно с нея. Можех да докосна звездите. Можех най-сетне да докосна онова място в мен, което изпитваше удоволствие от мрака, скоростта и това да съм свободна.
Пред нас имаше пропаст, а отдолу океана простираше водите си.
- Спри момиче. - казах на Блаки и тя постепенно намали. Бяхме на косъм на пропастта. Усещах такъв прилив на енергия. Океана ме зовеше да скоча. Исках да го направя. Да се освободя от всички задръжки и да живея. Това моето не беше живот. Щях да освободя волята си и да правя каквото сърцето ми нашепваше.
Тръгнах да се изправям на гърба на Блаксторм и разперих ръце усещайки лекият повей на моят елемент. ,, Не мисля, че е разумно!" Не обърнах внимание на гласа на Блаки и затворих очи. Вдишах дълбоко въздух. Беше студен и свеж. Пълен с кислород. Представих си как скачам. Белите ми дробове се изпълниха със свежия въздух. Отворих очи и усмивката полази на лицето ми. Изкушението ме дърпаше. Не можех да устоя на елемента си. Имах голяма нужда от него. Да го усещам по тялото си и да ме успокой. Гледах с желание да се потопя и да видя света под океана. Един нов свят. Абсолютно нов свят. Различен от моя. Без вампири и тъга. Само щастие и живот. Красота обляна в цветове. Да видя повече от онова по картинките в интернет.
Скочих. Леко плавно и бързо се отделих от земята и се устремих към бездната.
В първите моменти усетих бързо спускане. Бях затворила очи отново. Косите ми се вееха с всичка сила. Белите ми дробове се пълниха с чист въздух. Свободна. Бях свободна. Забравих за всички проблеми просто се наслаждавах на момента. Летях. Носех се. Нямаше проблеми. Тежеста в сърцето ми я нямаше. Не след дълго усетих как въдуха ме поема нежно. Обвисе около тялото ми забави падането като невидим парашут или нещо подобно. Доближих разперените си ръце една до друга. Протегнах ги напред. Бях готова да се гмурна в океана. Да усетя нежноста на водата и да видя красотата му. Да видя всичко което ме правеше себе си. Имаше животни и те ме караха да се успокоява. Въздуха леко ме галеше. Минаваше леко по кожата ми готов да ме спре ако се наложи. Чувствах се като част от него. Част от въздуха. Част от цялата магия. Част от света. Лека като перце. Част от нещо огромно. Чувствах се жива. Така като никога преди. Сърцето ми искаше да изкочи от гърдите ми. Чувах го да бумти в ушите ми.
Срещната ми с водата беше като шамар през лицето ми. Отворих очи веднага щом разбрах, че тялото ми бе обвито от нежността на водата. Първото което бях видяла бе косата си. След като я премахнах от очите ми се откри великолепен свят. Шарени рибки плуваха наляво и надясно. Риф. Великолепен и сякаш от картинка. Имаше розови корали. Сини, между тях плуваха още по великолепни рибки. Мали, големи. Дори делфини. Живота сякаш беше разцъфнал. За пръв път в живота си се радвах, че съм вампир. Можех да видя толкова много. Да почувствам толков амного. Да се докосна до един нов свят. Непознат за мен свят. Да го видя наистина, а не на картинка. Да го видя без оборудване, а не с тежки костюми, които те изолират от цялата тази магия.
Водата беше чиста. Не ми бе конфортно в нея, но красотата която ме заобикаляше бе неотразима. Нямах думи. Сякаш бях в един свой свят заобиколена от живи същества. Рибките преминаха точно да мен. Една се спря и доближи устичката си до носа ми. Леко притворих очи. След това ги отворих. Подадох напред плавно ръка и докоснах рибката. Покрай мен преплува делфин. Сгуши се в мен. Усмихнах се и допрях глава до неговата. Бяха великолепни. Всички животни и близоста ми до тях. Всичко беше...неустоимо и нереално. Сякаш бях влязла в книга.
Изплувах защото иначе щях да се удавя. С мъка се изкачих обратно по скалите. Пак бях подкрепяна от въздуха. Изтичах при Блаксторм и я прегърнах.
- Беше невероятно!
Не след дълго дойде Изи с Тофи. Нямах думи и едва казах.
- Ти върви. Аз ще остана до изгрева. Имам нужда да съм с въздуха за известно време.
Прегърнах я и седнах на земята. Вятъра леко подухваше и ме изпълваше така като никога до сега. Караше душата ми да пърха от щастие. Исках още от тази доза спокойствие и безгрижност.

by **Isabelle.** Сря Май 15, 2013 5:48 am

Учудих се, че Сиси беше мокра. Наоколо езеро или река нямаше. Единствения воден обект наблизо беше океанът, но за да се добереш до него трябва да скочих от пропастта. Една усмивка се беше залепила за лицето на Сиси, а в очите ѝ можеше да се види картината - океанското дъно с множеството разноцветни рибки и корали.
- Долу е наистина невероятно! Преди с мама обичахме такива места - труднодостъпни, но ако смелостта и късмета са на твоя страна и успееш да ги достигнеш...Гледката определено си заслужава...
Както винаги очите ми се насълзиха, но тогава наоколо се разнесе мириса на океанска вода и усетих вълните под краката си. Елемента ми ме изпълни със сила и намали тъгата ми по миналото наполовина. Сиси ме погледна и продума задъхано:
- Ти върви. Аз ще остана до изгрева. Имам нужда да съм с въздуха за известно време.
После ме прегърна и седна на земята. Вече и аз бях мокра, заради прегръдката. Засмях се тихо, като видях прилепналата си блуза и погледнах Сиси.
- Добре, ти решаваш! Но не се бави много и се пази, окей?
Целунах я по челото и се качих на Тофи.
- Хайде, миличък! Бързо към конюшните!
Той само изпръхтя в отговор и се затича по алеята, сякаш бяхме на състезание. Но май наистина се състезавахме...със слънцето.
- По-бързо! Иначе ще стана на...пепел при пепелта.
За щастие стигнахме до конюшните преди да изгрее слънцето, но докато разседлая коня, то изгря. Нямаше измъкване. Влязох в оборчето на Тофи, като легнах на една купчина сено, а главата ми беше облегната на гърба на коня. Преди да се усетя вече бях заспала. Дано само не се изпържа.

by **Хенри** Сря Май 15, 2013 7:27 am

Не знаех къде е Изи. Притеснявах се за нея.
Слънцето огря лицето ми и ме събуди. Кожата ми бе раздразнена от проклетите слънчеви лъчи. Станах моментално и се облякох. За всеки случай щях да отида при Сиси и Изи и да видя как са.
След като излязох се стих за малумният кон и реших да се опитам да го пречупя.
Отидох в конюшните и потърсих онзи кон. Вместо това видях Изи. Беше легнала на една сламена купчинка. Слънцето почти я бе достигнало. Щеше да я опече. Трябваше да мисля бързо. Трябваше да я предпазя някак. Направих първото което ми хрумна. Свалих си ризата и покрих застрашената от изгаряне част на Изи. След това я взех на ръце. Усетих, че се беше събудила. Преместих я на по-сенчесто място в обора. Не я пуснах, а я държах в прегръдките си.
- Ти ума ли си изгуби? Казах ти, че ще изгрее слънцето. Защо си на вън? Рискуваш си живота. - леко й се намръщих, но все още бях с безизразно лице. Въздъхнах и се зачудих как да я изкарам от тук. Не беше безопасно да стой тук. Имаше пролуки в гредите. Отделно си влизаше светлина и от други места. Трябваше да остана с нея докато не се стъмни. Това значеше да будувам. Щях да преодолея малко безсъние.
Най-големият ми въпрос обаче беше къде е Сиси? Трябваше да внимава с Изи. Трябваше да я закара до депото. Трябваше да се внимава с Изи. Тя беше крехка. Можеше да стане на пепел всеки момент.
- Щя я убия тази Сиеста! - измърморих под носа си.

by **Isabelle.** Сря Май 15, 2013 8:00 am

Мразех, когато някой ме събужда. Особено когато сънувам прекрасен сън. Отворих очите си и първото, което видях беше Хенри, а след това осмислих и ситуацията. Притиснах се към него и отново затворих очи.
- Господин Вайс, нима не рзбрахте, че ума ми го няма от доста време. А и Сиси не е виновна. Отидох, намерих я и се върнах, но до изгрева на слънцето оставаха около 10 минути. Това, че останах тук, бе най-доброто решение.
Протегнах се и шоколадовите ми очи започнаха да изучават лицето на Хенри. След това погледнах към врата му и осъзнах, че се нуждая от кръв. Разтърсих глава и продължих надолу, като чак сега видях, че Хенри е без риза. Усмихнах се дяволито и прошепнах:
- Одобрявам външния ти вид! - засмях се тихо, а после продължих - И господин Вайс, ако посегнете на мен или на Сиси, то тогава знайте, че вашия живот ще е в опасност. Не забравяйте, че съм червен вампир и съм по-специална, отколкото предполагате!
Изражението ми беше сериозно, но после се замислих. В момнта цялото ми тяло крещеше "Глад". И преди да се осъзная промълвих спокойно:
- Гладна съм.

by **Хенри** Сря Май 15, 2013 9:28 am

Въздъхнах. Тя беше гладна. Единственото което исках е тя да е добре.
- Гладна си?! - казах повтаряйки на себе си, за да осмисля какво по-точно ми казваше с това. Какви жертви правех. Надявах се да го оценяваше.
Извих врата си на една страна, за да й е по-удобно и казах със спокоен глас.
- Не се увличай! Трудно ще се радваш на полуголото ми тяло ако съм мъртъв. - след това отново поех въздух и зачаках тя да си забие зъбките. Разбира се беше ми направила голям комплимент с това, че одобрява външният ми вид. Даже голям комплимент. Кой не харесва тялото ми. Всяко момиче би припаднало при вида на мускулите ми.
- Ако ще си хапваш почвай докато си мисля за мацки! - казах го по-скоро за да я издразня, а не, че беше истина. Тя лесно щеше да разбере, че се бях пошегувал, защото имаше телепатични способности. Не ми пукаше особено много какво знае за мен. Каквото иска ще й го кажа.

by **Isabelle.** Чет Май 16, 2013 12:22 am

Вперих шоколадовите си очи във врата му или по-точно в онази малка пулсираща вена. Но знаех, че не беше редно. Знаех, че ако започна, няма да спра. А и самото пиене объркваше хормоните ни прекалено много. Трябваше да се отдръпна, но тялото ми не ме слушаше. Сега вампирските ми инстинкти ме бяха превзели. Знаех, че няма смисъл да се боря, защото ще стане още по-лошо. Затова просто се оставих нинстинктите си. Избутах леко Хенри, така че да седне на земята, а след малко, не знам как, вече седях в скута му, гледаща към врата му. Приближих се и дъхът ми погали кожата му. Без да се церемоня повече, впих внимателно зъбите си в кожата. Кървавата течност се разля в устата ми, сладка като мед. Стече се по гърлото ми и продължи надолу. Една капка потече по врата на Хенри, а аз я изгледах ядосано, сякаш я обвинявах, че не е в устата ми. Препречих пътя ѝ с пръст и я облизах кървавата диря. Погледа ми се върна на отпечатъка. Отново впих зъбите си и си позволих да си отмъкна няколко глътки. През цялото време си повтарх наум: "Контролирай се! Контролирай се!" Накрая облизах раната и тя бавно се затвори. Избърсах кръвта от устата си с блузата ми.
- Благодаря ти. Оценявам това, което направи за мен. - прошепнах спокойно и целунах Хенри бавно и нежно.

by **Хенри** Чет Май 16, 2013 1:08 am

Щом заби зъбки във врата ми аз истенах, но не от болка, а от удоволствие. Беше ми приятно докато тя пиеше от мен. Признавам си бях се възбудил, но можех да задържа страстта си за известно време. Аз въздъхнах за да освободя цялото това напрежение от себе си, но не се получи. Все още възбудата ми се бунтуваше. За мое щастие тя спря да пие и ме остави да се съвзема. Това беше доста силен момент и щеше да е по-добре ако си поотдъхна. За да стопя страстите я целунах нежно и леко. Вкуса от моята кръв в устата й нахлу в моята и след като приклщчих с целувката казах.
- Доста съм вкусен, а? - усмихнах й аз. Позата ми харесваше. Тя беше в скута ми и това съшо доста ме възбуждаше. Усмихнах й се самодоволно и я огледах хубавичко. Беше доста секси.

by **Isabelle.** Чет Май 16, 2013 1:28 am

Намръщих се леко и поклатих отрицателно клава.
- Честно да ти кажа, опитвала съм и по-вкусни неща през живота си. Като например спагетите Болонезе на баща ми и курабийките на майка ми.
Картината от миналото отново започна да се прожектира в ума ми. Аз и майка ми на плажа. Гмуркането във водата. Цветните корали и множеството малки рибки около тях. Смеха ни. Излизането от океанската вода. Осъзнаването, че майка ми я няма. Сълзите ми, примесени с пясъка и океанската вода. После и психиатрията. Безполезните сеанси. Психолозите, които само се опитваха да помогнат на малкото самотно момиченце. Очите ми се насълзиха, но не си позволих да заплача. Плачех само, ако съм сама. Не исках хората да знаят слабостите ми.
- Преди бях доброто и примерно момиченце, което живееше, заради гмурканията. Сега това момиченце порасна, защото на прекалено крехка възраст разбра колко гаден е живота. И за да преуспее жена в него, не само трябва да е умна и хитра, но и да бъде кучка.
Лицето ми беше като камък - не издаваше никаква емоция. Само очите ми...да, само в тях се четеше истинската злоба към онзи момент в миналото.

by Sponsored content