Конюшните

"Мег...стежни се. Тя му влияе. Престани!" опитвах се наум да се убедя, че това всъщност не е волята на Джейк. Срутих се на земята и бавно и мъчително усетих присъствието на Елена. Опитваше се да ме накара да...избягам?! Това нямаше да се случи и мислех, че и е пределно ясно, но тя упорито се опитваше да ме накара да се махна. Поклатих бавно глава, все още гледайки сцената пред себе си. Може би бягството бе добра идея. Вероятността да успея да стана на крака ида се бия отново бе малка. Поех си дълбоко въздух и се изправих, прикривайки истинските си чувства. Трябваше да изглеждам силна поне пред Елена.
- План?- попитех Лен ясно без колебание. Извърнах очи от разиграващата се картинка пред мен, защото имаше опасност да нападна сама, което не би било умно...

Мег ме попита имам ли план и аз и кимнах едва забележимо.
-Маги слушай ме добре като искаш да ми кажеш нещо просто си го помисли!Нали се сещаш защо го казвам?-попитах я.Тя кимна също едва забележимо.-Сега ме слушай много внимателно,като ти кажа да правиш нещо направи го!Знам,че си изтощеа и уморена,но положи услия трябва да рязкараме тази натрапница от тук!-нямах никакво намерение да оставя тази кучка,която е дошла да вземе Джейк да постигне своето.Никакво намерение нямах особенно като се вземеше предвид и че е гадже на най-добрата ми приятелка.
-Мегън внимавай-изкрещях и Маги се обърна и отблъсна идващата към нея огнена топка.
-Ох тази тук май не се отказва лесно и прочетох мислите на въпросната Стефани,че ще се опита уж да метне огнена топка към Джейк,но после ще я обърне към Маги и затова я предупредих,но тя не беше достатъчно бърза,за да се бърне и да отвърне затова аз със светкавична бързина се оказах до нея и я обърнах,а тя отвърна на удара.След което се съсредоточих върху съзнанието на Джейк и разбрах,че се бори,води тежка битка и казах на Маги:-Не се тревожи той се бори,за да се върне при теб и няма да оставим тази тук да постигне целта си!Нали?-Тя кимна,а аз се приближих до Джейк дишаше,но беше слаб.-Спокойно Маги диша!Диша!

Едва не се разплаках от радост, че той дишаше. Енергията, която се отприщи при мощните атаки би могла да убие всеки и за един миг се почувствах, сякаш загубих всичко. Но фактът, че той водеше вътрешна борба ме накара да направя всичко възможно да победя полудялата му бив6а приятелка.
- Благодаря.- кимнах на Лен, заради отклонената атака. Напрегнах докрай сетивата си, за да мога да чувам и виждам по- добре. Но в този миг се сетих за нещо. Призовах мислено въздухът, който да спре притока на кислород в белите дробове на Стефани. нямаше да я убивам, а само да я накарам да изпадне в безсъзнание. и се получи. Много скоро тя падна на земята в несвяст. Залагах си живота, че скоро ще се събуди, защото веднага щом махнах ефекта от нея, тя започна да диша.
- А сега какво? Трябва да накарам Джейк да се събуди, за да се махнем от тук.- гледах тялото на приятеля си, което лежеше еподвижно на пода и изтръпвах, но си бях обещала, че няма да действам импулсивно.

Мегън спря кислорода на Стефани и тя припадна,но съвсем скоро щеше да се свести бях убедена в това,както и Мегън,а тя мислеше само за това как да се измъкнем и тогава промълвих:
-Мегън слушай ме!Успокой се!Знам,че си изплашена!Аз също съм стресната от случващото се,но ще се справим чуваш ли,ще се справим!Заедно!Чеуваш ли ЗАЕДНО!Заедно ще победим Стефани и заедно ще се измъкнем от тази каша!-казах това като се опитвах едновременно да успокоя моето дишане и разтреперяната Маги.След което се обърнах отново към нея.
-Хайде да го вдигнем заедно положи малко усилия да го занесем до моята стая и там ще се погрижим за него!-казах това и вдигнахме Джейк и тръгнахме от конюшните към старата ми стая,която делях с Офелия.


П.П. Меги пиша там направо!

Джейн се запъти към конюшните.Закъсняваше за час.Бързо се втурна вътре.
Почти всички коне бяха заети,освен един прекрасен бялкон, дълга бяла грива,и изящни малки копита.Тя сложи седлото върху него, и се качи без проблеми (беше яздила преди).
Конят я гледаше с големите си лешникови очи,сякаш искаше да й каже нещо.
- Добре,Джейн нали така? - попита я треньорката.
Момичето кимна.Конят бавно стъпваше,стъпка след стъпка,и след това препусна в спокоен галоп.Червенокоската прескочи няколко огради,слезе от коня и тръгна към следващият час.

Беше ми омръзнало от тъпото съществуване което водех. Бях готова на всичко за малко разнообразие. С изключение на това което щеше да ми сервира Хю. И все пак си умирах за нещо различно. Даже се радвах на махмурлука ... поне беше някакво раздвижване. Защото накъдето вървяха нещата изглежда за вбъдеще щях да се превърна в превъплъщение на леля Дорис и да се омъжа за побъркан мъж който си пада по боровинки, а после да се разведа с него за да сключа брак с тиквеник.
Сетих се за моя евентуален брат по съдба.. За вола който копал в земята и хвърлял пръстта отгоре си. Аз май точно това правех. Оплаквах се, но не правех нищо за да го променя...
Откога не се бях докосвала до кон? Може би от векове... А те определено бяха много умни животни които разбираха проблемите на всички ни. На теория.
Пристъпих тихо в конюшнята, шарейки с поглед. Знаех че любимата ми кобила отдавна беше починала и спомняйки си за това, стомаха ми се свиваше. Така и не разбрах как се бе случило. Но можех да предполагам. Светкавица беше доста възрасна така че най-вероятно смъртта й бе естествена. И въпреки това, отказвах да го приема.
Изпълненият ми с отегчение и малко болка поглед попадна на черна, буйна грива. Трябваше ми минута да осъзная че не бях виждала този кон преди. Но моментално се влюбих в него. Беше изцяло черен, здрав и огромен на пръв поглед жребец.
Поех си дълбоко въздух и отидох бавно до него. Усмихнах се, сякаш беше човек и ме разбираше напълно. Потупах го по врата. Движенията ми изразяваха че успокоявам него, но всъщност така успокоявах себе си.
Заставих се да не забравя да питам учителката как се казва конят.
И докато го галех и заравях пръсти в гривата му, страшно много ми се прииска да го яздя. Ухилих се на себе си и без дори да си правя труда да му слагам седло или каквито и да е приспособления се набрах на ръце и се метнах върху гърба му. Животното изпръхтя весело и ми напомни на прителя който винаги съм искала да имам. Изглежда конете бяха много по-добри в това отношение от хората ... или вампирите .. или новаците.
- Не знам името ти но съм сигурна че ще бъдем един отбор - прошепнах му отново сякаш имаше разум /и с всяка изминала минута вярвам все повече на това твърдение/ и го погалих.
Добре .. имаше спорове относно разума на животните, но май щяха да се породят такива и относно моя. Откъде ми хрумна да го яздя сега? По програма трябваше да съм в час по математика и ако ме видеха върху новият ми, в случая галопиращ приятел последствията нямаше да са особено приятни.
С неохота слязох от коня, едва въздържайки въздишката си. Вгледах се в огромните му очи с цвета на гривата му, които изглеждаха като стъклени и пълни с толкова много разбиране. Този поглед, типичен за конете с които бях "общувала" ме размекваше и изпълваше с толкова емоции. Напомняше ми за всичко което бях преживяла досега... От това което не исках никога да си спомням до носталгията и липсата, копнежа и желанието ми щастливите моменти да се повторят.
Подсмръкнах тихичко и целунах черната грамада по носа. С нежелание отстъпих назад и седнат върху купа сено, без да откъсвам очи от жребеца. Беше млад и очевидно изпълнен с живот. Което ме подсеща .. Аз също бях млада. Но пък нямах нищо общо с жизнената енергия и радост които се излъчваха от това мило животно...
Изпуфтях и бретона ми се разлюля. Така или иначе бях изтървала влака. Единствената ми забава се изчерпваше с това да бягам от час и да се любувам на конете и на Рони. Хм... Рони. Отдавна не я бях виждала.
Имах чувството че тази котка е телепат и ползва своите сили за да се човърка само в моя мозък. Чух тихото й характерно мяукане и след секунди вече беше в скута ми. Почесах я зад ушите и се зарадвах на незабавно последвалото й мъркане, което ме успокояваше толкова много. После вдигна поглед и го втренчи и коня. Изглежда ревнуваше че цялото внимание не бе насочено към нея. Но аз искрено се забавлявах от това и от недоволното й дращене по дънките ми, които така или иначе вече бяха за боклука.
Гушнах котката и отправих извинителен поглед към черният жребец, едва осъзнавайки че вероятно започвам да се превръщам в доктор Дулитъл.
Бях толкова завладяна от прекрасният мирис в конюшнята който всъщност въобще не беше такъв, какъвто го описваха разглезените богати кучки, тези които никога не са виждали ферма, камо ли пък кон или друго подобно животно. И въобще не успях да регистрирам тихите стъпки шумолящи няколко метра пред мен.

Сякаш вървях насън. Краката ми сами ме водеха.. Отдавна не бях посещавала конюшните, когато вдигнах глава от земята бях очудена че тук е по оживено от преди.. Имаше 1 момиче, 1 котка и разбера се конете. Приближих се към нея с характерната си плашеща останалите походка, защото просто не издавах шум от стъпките си. Приближих се към момичето и придадох нормален вид на изражението си.
- Здравей - кимнах аз и се усетих - О извинявай уплаших ли те ? - попитах я - Аз съм Ан - Елизабет, Ан - Елизабет Лето, не исках да те стряскам.. - промълвих като думите ми утихнаха и зачаках реакцията й..

Едва не изпищях, когато думите на непознатото момиче долетяха до ушите ми. Вдигнах стреснато поглед, сякаш очаквайки пред мен да стои сатаната. Истината бе обаче, че не Дявола или пък примерно Калона седеше пред мен, а едно напълно безобидно и надявам се доста мило момиче. Отправих й една смутена усмивка и тръснах глава.
- Няма проблем - кимнах й - Аз съм Елинор - Рони веднага включи машината за маукане, напомняйки ми колко е капризна и взискателна относно новите ми запознанства - А това е Рони - посочих черната козинеста топка в скута ми.
Ан-Елизабет понечи да се наведе и да погали ревнивата котка, но като че ли мигновено се отказа съзрявайки характера на животното.
- Сядай - кимнах към останала част от сеното, която би могла да служи като стол или поне нещо наподобяващо стол.
- Благодаря - настани се и погледна черният кон, в който буквално се бях влюбила. Той отново, с онзи негов дълбок поглед, изпръхтя, сякаш искаше да се включи в разговора и врътна опашка - Знаеш ли как се казва? - момичето размърда вежди и посочи коня. В отговор той се завъртя със задница към Рони. Нямаше как да съм сигурна че е към котката, а не към мен, но все пак се надявах да не съм толкова антипатична и за конете.
- Ще ми се да знаех - отвърнах на Елизабет и се усмихнах.

Настаних се до нея на сеното, скръствайки крака по турски.. Странно или не така бях свикнала да седя.. Започнахме да говорим за черният кон първоначално..
- Кой курс си Елин - попитах я съкратила част от името й - Имаш ли нещо против да ти казвам така? - добавих смутено, за да не я обидя..
- Трети - отвърна момичето и се усмихна - А ти?
- Ами четвърти за сега.. - казах леко отегчено - Сякаш цяла вечност трае тази година..

- Да, така е - съгласих се - Ако трябва да съм честна, живота ми въобще не се промени след като ме белязаха - признах и се очудих че едва я познавам а вече започвам да й се оплаквам и да й бръщолевя за моите простотии - Извинявай, не ме слушай какво говоря, не съм на себе си - предупредих я почесах Рони зад ушите - Хей, искам да те питам нещо ...
- Да? - изражението й стана от изучаващо в любопитно.
- Струва ли ти се че нещо не е наред в училище? Става нещо нетипично... - очаквах въпроси от рода "Какво те кара да мисли така", понеже сама бях наясно че не съм от съвсем нормалните и наред с главата новаци. А и вероятно си въобразявах че нещо става. Може би самите промени ставаха с мен, а не с Дома.

Думите й проникнаха дълбоко в подсъзнанието ми.. Когато се прибрах от дългото си "пътешествие" наоколо нямаше никого.. Попринцип тук бе много оживено постоянно наоколо имаше много новаци и вампири.. Приятелите ми странно ги нямаше.. Но най-странното беше, че нещо витаеше във въздуха.. Нещо студено..
Със цялата си сила на огнения елемент в мен можех да го почуствам..
- Да тук е някак - търсех правилната дума във съзнанието си - Различно.. - казах аз, след като не открих по-подходяща дума - Сякаш нещо зло расте.. - отърсих глава и погалих котката й която се беше заиграла с връзката на 1та ми кубинка.

Брей! И някой друг беше забелязъл гадната енергия която буквално се шляеше насам натам из училище. И точно тази енергия караше новаците и преподавателите да се държат така. От друга страна обаче, изглежда злата сила се хранете с негативното излъчване на вижите същества .... И така се получаваше един голям, голям, кръговрат, от който мяй нямаше изход. И дори такива като мен и Елизабет които осъзнаваха истината не биха могли да са наясно как всичко да стане нормално.
Закашлях се. После отново. Какво? Нима сега трябваше да настивам? А как така настивах като бях белязана..? Странна работа. Е, реших да не обръщам внимание на този дребен факт, вероятно се бях задавила или нещо от сорта. Върнах погледа си към коня.
- А те дали го усещат? - кимнах към животните, напълно наясно с отговора.

Погледнах шокирано към Елин. Защо кашляше?
- Какво става ?! Как се чустваш ? - не беше възможно да отхвърля промяната, не..
- Имаш ли температура или нещо друго!? - въобще игнорирах въпроса й пипнах челото й, което не беше горещо.. Но все още не бях обедена че е добре..
Тя ме обеждаваше, че е добре.. Погледна я изпитателно. Накрая реших да я оставя.. Малка подробност за дарбите ми ми беше обягнала в бързината, 3тата ми дарба да виждам миналото, а понякога и шокираще бъдещи моменти с едно докосване на даден човек, ме беше предала. В бързината не сложих моята невидима преграда в съзнанието си и малки факти изникнаха.. Видях много малко неща.. Главно картини от детството й, как играе с брат си.. Елинор Търнър беше името й.. Търнър познато ми беше.. Доста.. И да. Сетих се
- О Уил има сестра? - попитах аз без никакво обяснение от каде го познавам или как съм разбрала че му е сестра..

- Да сестра съм на Уил - кимнах и се опитах за говоря възможно най-успокояващо. Хей, тя какво се панираше. На мен нищо ми нямаше.. предполагам. Но... чувствах се отлично нямаше причина за стряскане. Може би просто бях настинала или хванала бронхит. Поех си дълбоко въздух. Изглежда и тя имаше разни дарби, понеже нямаше начин да разбере за Уил. Но вече го приемах за напълно нормално и въобще не си направих труда да я питам откъде разбра ... - И съм напълно добре. Здрава като бик. - ухилих се неуверено срещу невярващият й поглед. - Съвсем наред. Ъм Откъде познаваш Уил? - полюбопитствах, миг преди да се почувствам неудобно заради въпроса си, заравяйки всякакви притеснения назад в съзнанието си.

- Добре - казах аз леко успокоена - Ще приема че си добре, но ако е нещо по сериозно се обърни към лекаря.. - поклатих глава..
- Амии Уил.. - замислих се - Е един от първите с които се запознах тук.. - казах аз несигурна дали да разкривам, че имахме краткотрайна афера. Се пак е по-малката му сестра, реших да не споменавам за това. Все пак той бе изчезнал тогава, а след това и аз - Не съм го виждала отдавна, как е той? - попитах аз - Кой курс е?

- Добре е. Май стана шести курс, ако не се лъжа - чувах как зъбните колела в мозъка ми щракат. Излагация! Не можех да си спомня курса на брат ми! Ама съм една умница... - Ами той си има доста.. как да се изразя.. последно време обръща много внимание на личният си живот и не се мярка особено тук. Най-много да бягаме от часове заедно - засмях се, попадайки под строгият поглед на Рони, която сякаш не беше котка, а учителка която да ми се кара на главата като месомелачка...
- Излизала ли си от училище скоро? - неочаквано попита.

Засмях се тихичко..
- Скоро.. - замислих се - Ами днес се върнах.. Отсъствах дълго с моя брат, той май няма намерения да се връща.. - казах аз и си спомних Джаред, беше толкова отдавна когато за последно бяхме тук в училище.. А сега въпреки всичко порастваме и пътищата ни разделят..
- Защо имаш нещо впредвид ли? - попитах я аз

- Навън не ми изглежда много безопасно - засмях се нервно и мисълта че и в Дома също не е цвете за мирисане заподскача из главата ми.
- Така е - съгласи се и някак ми беше трудно да разгадая лицето й. Може би знаеше нещо и просто не й се говореше за него. Познато, аз бях поставяна в такива ситуации милиони пъти, затова реших да не упорствам и си замълчах. Не исках да се натрапвам. - Яздиш ли? - попирах след известно време мълчание.
Тя кимна и се усмихна. Е, може би не криеше нищо, а просто й беше мъчно за случващото се.

- Конете са особени създания - отвърнах аз - Лесно можеш да се сприателиш с тях и да ги заобичаш, почти като котките - казах аз и отидох до черния кон
- Здравей красавецо,, Как се казваш? - започнах да му говоря докато го галех по муцуната - Гладен ли си? - попитах го и видях няколко паднали сини сливи от сливата край конюшната, взех ги и отново се приближих. Подадох ги към устата му и той ги хапна бързо облизвайки ръката ми - Добро момче - потупах го по гърба.. - Нека те наречем Варг - казах му аз и продължих да го галя ..
- Виждаш ли .. - казах й аз и се усмихнах.. - Но винаги ми навяват тъга.. Винаги съм смятала, че трябва да са свободни, а не оковани в юзди.. - исказах 1 от многото си странни мнения.

- Брандън! - извиках очудено щом ме прегърна. не го бях виждала много отдавна, даже си мислех че са го преместили в друг Дом на Мрака.
- Здрасти - чух да казва Елизабет до нас.
Отдръпнах се леко от Брандън и погледнах Ан, хилейки се.
- Ан, това Брандън, Брандън, това е Ан-Елизабет - смотолевих набързо защото попринцип не бях голям фен на скучните сцени на запознанства.
И докато го прегърнах още веднъж, без да съзнавам колко ми е липсвал, понеже той бе първият ми приятел от Дома и човека който спаси Рони от вероятна среща с една огромна локва на двора, без да искам дръпнах слушалките от MP4-ката от буксата им и покрай нас зазвуча She's got the Jаck.
Прихнах да се смея, заради спомените които ми носеше тази песен. Брандън ме погледна едва ли не смутено и аз загрях че никой не разбра защо съм се разсмяла и вероятно щеше да е добре да им обясня. Е, но нямаше да е сега.
Забутах и двамата към отделението на черният жребец, който ми беше любим.
Очите на Брандън светнаха щом се взря в животното.
- Запознали сте се с Блек? - той кимна към коня.
- Ами ние го кръстихме Варг - намести се Ан върху сеното.
- Наскоро, когато той дойде тук ми се наложи да го яздя. Правихме нещо като проба - засмя се и ме погледна - А ти къде се губиш?

Тарабас все още гледаше с недоумение,та тя го запозна с кон.
-Не знаех,че изглеждам толкова лош и страшен-каза и той и се засмя,като отдръпна от коня,старайки се да не стрелва много очите си към него,мислеше,че предимно те са причината.
-Е,какво ще правим,видяло се е ,че съм злодеят тук -поде той и се засмя.